— Зная, скъпи — обади се мис Марпъл, — че твоите книги са много умни. Но нима наистина мислиш, че хората са толкова неприятни, колкото ти ги изкарваш?
— Скъпа лельо — меко каза Реймънд, — ти си имаш своите схващания. Опазил ме Бог да ги променя по някакъв начин!
— Исках да кажа — започна мис Марпъл, като леко сбърчи чело, докато броеше бримките на плетката си, — че на мен много хора ми се струват просто твърде глупави, нали разбираш, а не добри или лоши.
Мистър Педърик отново сухо се покашля.
— Не мислите ли, Реймънд — рече той, — че придавате твърде голямо значение на въображението? А то е много опасно нещо, както ние адвокатите добре знаем. Да си в състояние да пресееш доказателствата безпристрастно, да погледнеш фактите такива, каквито са — струва ми се, че това е единственият логически метод, по който се стига до истината. Мога още да добавя, че само той единствено успява, съдейки по моя опит.
— Да-да! — извика Джойс и възмутено отметна глава назад. — Обзалагам се, че на тази игра ще ви бия всичките! Аз не съм само жена — но каквото и да кажете, жените имат интуиция — аз съм и човек на изкуството! Аз виждам неща, която вие не виждате. А и като такава съм се сблъсквала с най-различни типове хора и ситуации. Познавам живота така, както дори и милата мис Марпъл не го познава.
— Що се отнася до това, скъпа, не съм толкова сигурна — каза мис Марпъл. — Понякога из селата стават много обезпокоителни неща.
— Може ли да кажа нещо? — рече доктор Пендър с усмивка. — Зная, че в днешно време е станало модно да се пренебрегва авторитета на духовенството, но ние научаваме неща, опознаваме една страна на човешкия характер, която за външния свят е затворена книга.
— Е — каза Джойс, — струва ми се, че сме една доста представителна сбирка. Какво ще кажете да сформираме клуб? Какъв ден сме днес — вторник? Да го наречем клуб „Вторник вечер“! Ще се срещаме всяка седмица и всеки от нас последователно ще трябва да излезе с една загадка. Загадка от неговия личен опит, на която той, разбира се, знае отговора. Да видя колцина сме — един, двама, трима, четири, пет. Но всъщност трябва да сме шестима.
— Забравихте мен, скъпа — рече мис Марпъл и лъчезарно се усмихна.
Джойс леко се изненада, но бързо прикри това.
— О, чудесно, мис Марпъл — каза тя. — Не мислех, че ще искате да играете.
— Смятам, че ще бъде много интересно — каза мис Марпъл. — Особено след като тук има толкова умни господа. Боя се, че аз самата не съм особено умна, но животът в Сейнт Мери Мийд през всичките тези години ме е дарил с проницателност спрямо човешката природа.
— Сигурен съм, че вашето участие ще е много полезно — любезно каза сър Хенри.
— Кой ще започне пръв? — попита Джойс.
— Мисля, че няма съмнение по въпроса — каза доктор Пендър. — След като имаме щастието сред нас да се намира такава видна личност като сър Хенри… — Той не довърши изречението си и вежливо се поклони по посока на сър Хенри.
Последният помълча минута-две, накрая въздъхна, размени кръстосаните си крака и започна:
— Малко ми е трудно да подбера точно такъв случай, какъвто искате вие, но мисля, че случайно знам за една загадка, която съвсем точно отговаря на тези условия. Може би сте чели за този случай във вестниците преди година. Той бе изоставен навремето като неразгадана мистерия, но неговото разрешение случайно достигна до мен преди няколко дни. Фактите са съвсем прости. Трима души седнали да вечерят. В храната им между останалите неща имало и консервиран омар. Късно през нощта и на тримата им станало лошо и се наложило бързо да извикат лекар. Двама от тях оздравели, третият — умрял.
— А! — възкликна одобрително Реймънд.
— Фактите, сами по себе си, били съвсем ясни. Приело се, че смъртта е настъпила в резултат на отравяне с птомаин2. Въз основа на това заключение бил издаден смъртен акт, а жертвата — надлежно погребана. Но нещата не спрели дотук.
Мис Марпъл кимна.
— Предполагам, че са тръгнали слухове — рече тя. — Винаги става така.
— А сега трябва да опиша действащите лица в тази малка драма. Ще нарека съпрузите мистър и мисис Джоунс, а компаньонката на съпругата — мис Кларк. Мистър Джоунс бил търговски пътник на някаква фирма — производител на фармацевтични продукти. Той бил мъж с грубовата привлекателност, на възраст около петдесетте. Съпругата му била съвсем обикновена жена, на около четиридесет и пет години. Компаньонката мис Кларк била на около шестдесет години — сърдечна, закръглена жена с лъчезарно, румено лице. Човек би казал, че никой от тях не е бил нещо особено. Неприятностите започнали по един доста любопитен начин. Предната нощ мистър Джоунс бил пренощувал в малък хотел за търговски пътници в Бирмингам. Станало така, че попивателната хартия в папката него ден била сменена с нова и камериерката, която изглежда си нямала друга работа се забавлявала да изучава в огледалото попивателната хартия точно след като мистър Джоунс бил писал писмо. След няколко дни в пресата се появило съобщение за смъртта на мисис Джоунс, която починала в резултат на консумацията на консервиран омар. Камериерката тогава споделила със своите колежки думите, които успяла да разчете на подложката за поливане. Те били следните: „Изцяло съм зависим от жена си… когато тя умре, аз ще… стотици и хиляди…“ Може би си спомняте, че тогава имаше друг подобен случай за жена, отровена от съпруга си. Малко било нужно, за да се разпали въображението на прислужничките. Мистър Джоунс бил планирал да премахне жена си и да наследи стотици, хиляди лири! Случайно една от прислужниците имала роднини в малкото търговско градче, където живеели и семейство Джоунс. Тя им писала и на свой ред получила писмо от тях. Изглежда мистър Джоунс проявявал определен интерес към дъщерята на местния лекар — красива млада жена на тридесет и три години. Започнали да се носят слухове.