— Ако това е всичко — каза Реймънд Уест, когато Джойс спря, — мога веднага да ви кажа какво е моето мнение. Лошо храносмилане и цветни петна пред очите след ядене.
— Това не е всичко — рече Джойс. — Трябва да чуете и продължението. Два дни по-късно прочетох във вестника една статия, озаглавена „Къпане в морето с фатален край“. Пишеше, че мисис Дейкър — съпругата на капитан Денис Дейкър, се удавила в залива Лендиър — малко по-надолу покрай брега. Преди това тя и съпругът й били отседнали в тамошния хотел и изказали намерението си да идат да се изкъпят, но излязъл студен вятър. Капитан Дейкър решил, че времето е неподходящо за къпане, затова с още няколко души от хотела отишъл на близкото игрище за голф. Мисис Дейкър обаче споделила, че на нея студът не й пречел и поела сама към залива. След като не се върнала, съпругът й се разтревожил и заедно с няколко приятели отишли на брега. Намерили дрехите й до една скала; но от нещастната жена нямало и следа. Тялото й било намерено едва около седмица по-късно, когато било изхвърлено на брега на известно разстояние надолу по крайбрежната ивица. На главата й имало голяма рана, получена преди смъртта и се изказа предположението, че тя вероятно се е гмуркала в морето и е ударила главата си о някоя скала. Доколкото успях да пресметна, смъртта бе настъпила точно двадесет и четири часа след като бях видяла кървавите петна.
— Протестирам — каза сър Хенри. — Това не е загадка, а история за духове. Мис Лемприер очевидно е медиум.
Мистър Педърик се покашля както винаги.
— Едно нещо ми направи особено впечатление — започна той, — тази рана на главата. Мисля, че не бива да изключваме възможността за убийство. Но виждам, че не разполагаме с факти в подкрепа на това. Халюцинацията или видението на мис Ламприер е определено интересно, но не ми е съвсем ясно по кой пункт от историята иска тя да се произнесем.
— Лошо храносмилане и съвпадение — каза Реймънд, — пък и все пак не можете да сте сигурни, че е ставало въпрос за същите хора. Освен това проклятието или каквото е било там, би трябвало да се отнася само за постоянните жители на Ратхоул.
— Мисля — рече сър Хенри, — че зловещият моряк има нещо общо с тази история. Но съм съгласен с мистър Педърик — мис Лемприер ни предостави недостатъчно информация.
Джойс се обърна към доктор Пендър, който се усмихна и поклати глава.
— Безкрайно интересна история — рече той, — но се боя, че трябва да се съглася със сър Хенри и мистър Педърик — фактите, на които бихме могли да се опрем, са твърде малко.
Тогава Джойс погледна с интерес към мис Марпъл, която в отговор й се усмихна.
— Аз също смятам, че не постъпвате съвсем честно, скъпа Джойс — каза тя. — Разбира се, при мен е различно. Искам да кажа, че като жени ние придаваме по-голямо значение на дрехите. Но не мисля, че е съвсем уместно такава загадка да се поставя пред мъж. Сигурно е паднало трескаво преобличане! Каква лоша жена! И един още по-лош от нея мъж!
Джойс се ококори насреща й.
— Лельо Джейн, — започна тя. — Искам да кажа мис Марпъл. Аз мисля, да, наистина мисля, че знаете истината.
— Е, добре, скъпа — рече мис Марпъл, — за мен е по-лесно, отколкото е било за вас, защото аз научих всичко, седейки си спокойно тук… а вие сте художничка и сте много податлива към „атмосферата“, нали? Аз пък, както си седя тук с плетка в ръце, мога ясно да видя фактите. Капките кръв на паважа са се отцедили от окачения горе бански костюм и тъй като той е бил червен, престъпниците от своя страна, разбира се, не са забелязали, че по него е имало кръв. Бедната, клетата млада жена!
— Извинете ме, мис Марпъл — обади се сър Хенри, — но трябва да знаете, че все още съм в пълно неведение. Вие и мис Лемприер изглежда разбирате за какво говорите, докато ние мъжете все още тънем в пълен мрак.
— Сега ще ви разкажа края на историята — каза Джойс. — Случи се година по-късно. Бях в един малък морски курорт на източното крайбрежие и рисувах. Внезапно изпитах онова странно чувство за нещо вече преживяно. На улицата пред мен стояха двама души — мъж и жена, които поздравяваха трета — една дама, облечена в басмена рокля на алени поинсетии. „Карол, но това е чудесно! Не съм и предполагал, че ще те срещна след толкова години. Познаваш ли жена ми? Джоан, това е една моя стара приятелка — мис Хардинг.“ Веднага познах мъжа. Беше същият онзи Денис, когото бях срещнала в Ратхоул. Съпругата беше друга — този път Джоан вместо Марджъри, но беше същият тип — млада, някак благопристойна и невзрачна. За миг реших, че полудявам. Те заговориха за къпане. Ще ви кажа какво направих. Моментално се запътих право към полицейския участък. Мислех, че те вероятно ще решат, че съм откачила, но не ме беше грижа. И случайно нещата се наредиха. Там беше един човек от Скотланд Ярд, пристигнал във връзка с тази работа. Изглежда… о, ужасно ми е неприятно да го кажа, но полицията била заподозряла Денис Дейкър. Това не било истинското му име — за различните случаи имал различни. Запознавал се с момичета, обикновено кротки и безлични, без много роднини или приятели, женил се е за тях и застраховал живота им за големи суми, а сетне… о, ужасно е! Жената на име Карол била истинската му съпруга и те винаги следвали един и същи план. Ето затова успели да ги хванат. Застрахователните компании станали подозрителни. Той пристигал в някое тихо крайбрежно селище със своята нова съпруга, после се появявала другата жена и те заедно отивали да се къпят. Сетне съпругата бивала премахната, а Карол обличала дрехите й и се връщали с лодката. После напускали селището, след като поразпитвали тук-там за мнимата Карол. Щом напуснели селото, истинската Карол бързо се преобличала в своята крещяща рокля и слагала ослепителния си грим. После се връщала обратно в селището и отпътувала със собствената си кола. Те проверявали посоката на морското течение в района и инсценирали смъртния случай на следващия плаж по брега, покрай който минавало течението. Карол играела ролята на съпругата, отивала до някой самотен плаж, оставяйки дрехите й там до някоя скала. После си тръгвала облечена в басмената рокля на цветя, за да изчака спокойно някъде съпруга й да я настигне. Мисля, че когато са убили бедната Марджъри, кръвта й вероятно е опръскала банския на Карол и понеже той бил червен, те не забелязали това, както каза и мис Марпъл. Но докато висял на балкона, кръвта се отцедила върху паважа. Пфу! — тя потръпна. — Още ми е пред очите!