— Разбира се — каза сър Хенри, — сега си спомням много добре. Истинското име на мъжа беше Дейвис. Просто съвсем ми беше изхвръкнало от ума, че едно от многобройните му фалшиви имена бе Дейкър. Те са били изключително изкусна двойка. Винаги ми се е струвало удивително, че никой не е забелязвал смяната на самоличността. Предполагам, че както каза мис Марпъл, дрехите по-лесно се помнят от лицата, но все пак планът е бил много хитър. Затова въпреки че подозирахме Дейвис, не беше лесно да го изобличим в това престъпление, тъй като той винаги имаше безупречно алиби.
— Лельо Джейн — каза Реймънд и я погледна с любопитство, — как го правиш? Водиш толкова спокоен живот, а все пак нищо не може да те изненада.
— В този свят винаги има едно нещо, което си прилича с друго — каза мис Марпъл. — Знаете ли, имаше една мисис Грийн, която погреба пет деца и те до едно бяха застраховани. Е, човек естествено, започва да храни подозрения.
Тя поклати глава.
— В селския живот също стават доста отвратителни неща. Дано вие, скъпи млади хора, никога да не разберете колко лош е светът.
Глава V
Мотив срещу възможност
Мистър Педърик прочисти гърлото си по-важно от друг път.
— Страхувам се, че моята малка загадка ще ви се стори доста банална — започна извинително той, — особено след сензационните истории, които чухме досега. В нея няма кръв, но според мен тя е доста интересна и заплетена и за щастие зная отговора й.
— Не е свързана с ужасната правна тематика, нали? — попита Джойс Лемприер. — В смисъл — не включва точки от закони, цитати от делото „Барнаби срещу Скинър“ от 1881 и други такива?
Мистър Педърик й се усмихна с разбиране, поглеждайки я над очилата си.
— Не, не, скъпа млада госпожице. Не трябва да имате опасения в това отношение. Историята, която се каня да ви разкажа, е съвършено проста и обикновена и всеки лаик би я разбрал.
— И никакви правни каламбури, нали? — обади се и мис Марпъл, като му се закани с куката за плетене.
— Но разбира се — отвърна мистър Педърик.