„Искам вие двете да бъдете свидетели на завещанието ми. Ема, подай писалката!“ Ема послушно отиде до бюрото.
„Не в лявото чекмедже, момиче — рече ядно старият Саймън. — Не знаеш ли, че е в дясното!“
„Не, сър, в лявото беше“ — отвърна Ема, като му я показа.
„Тогава значи миналия път не си я прибрала където трябва — възропта старецът. — Не обичам нещата да не са по местата си.“ Като не спираше да мърмори, той взе писалката от момичето и преписа черновата си, поправена преди това от мен, върху чист лист хартия. После се подписа. Ема Гонт и готвачката — Люси Дейвид, също се подписаха. Сгънах завещанието и го сложих в дълъг син плик. Това беше необходимо, нали разбирате, след като бе написано на обикновена хартия. Точно когато прислужниците се обърнаха да си ходят, Клод изохка и със сгърчено лице се отпусна на възглавницата. Разтревожен, аз се надвесих над него, а Ема Гонт бързо се върна. След малко обаче старецът се съвзе и немощно се усмихна.
„Няма нищо, Педърик, не се притеснявайте! Във всеки случай вече ще умра спокоен, след като направих това, което исках.“
Ема Гонт ме погледна въпросително, сякаш за да разбере дали може да напусне стаята. Кимнах й утвърдително и тя тръгна, но преди това се спря, за да вдигне синия плик, който бях изтървал на пода, когато се уплаших за Клод. Тя ми го подаде, аз го прибрах в джоба на палтото си и тя излезе.
„Яд ви е, Педърик — рече Саймън Клод. — Предубеден сте като останалите.“
„Не е въпрос на предубеждение — отвърнах аз. — Мисис Спрат може и да е такава, за каквато се представя и не възразявам да й завещаете нещо в знак на признателност. Но ще ви кажа съвсем честно, Клод, че не е съвсем правилно да лишите от наследство собствената си плът и кръв заради една непозната.“ При тези думи тръгнах да си вървя. Според мен нямаше какво повече да се направи. Мери Клод излезе от салона и ме пресрещна в антрето.
„Ще пиете чай, преди да си тръгнете, нали? Заповядайте, насам“ И тя ме поведе обратно към салона. Огънят в камината гореше и стаята изглеждаше уютна и приятна. Тя ми помогна да си сваля палтото и точно в този момент брат й Джордж влезе при нас. Той го пое от нея и го преметна върху един стол в другия край на салона, а после се върна до огнището, където пихме чай. Стана ясно, че възникнал някакъв проблем, свързан с имота, с който Саймън Клод не искал да се нагърбва и оставил на Джордж да разреши. Джордж беше доста нервен и не смееше да се довери на своята преценка. По мое предложение след чая се оттеглихме в кабинета и аз прегледах въпросните документи. Мери Клод също беше дошла с нас. Четвърт час по-късно се приготвих да си ходя. Спомних си, че бях оставил палтото си в салона и отидох да го взема. В стаята беше само мисис Спраг, коленичила до стола, връз който бе преметнато палтото. Тя без нужда се опитваше да поправи нещо в кретонената му кувертюра. Когато влязохме, тя се изправи с пламнало лице.
„Тази покривка никога не застава както трябва — оплака се тя. — Боже, аз самата бих я скроила далеч по-добре.“ Взех палтото си и го облякох. Докато правех това, забелязах, че пликът, в който беше завещанието, е изпаднал от джоба и лежи на пода. Върнах го обратно, сбогувах се и си тръгнах. Сега ще опиша много внимателно действията си след влизането ми в моя кабинет. Съблякох се и извадих завещанието от джоба на палтото си. Стоях до масата с писмото в ръце, когато влезе моят секретар, за да ми каже, че ме търсят по телефона, а дериватът на бюрото ми не работеше. Така че последвах служителя си в другия кабинет, където останах около пет минути, ангажиран с разговора по телефона. Когато свърших, видях, че секретарят ме чака.
„Мистър Спраг е дошъл да ви види, сър. Оставих го в кабинета ви.“ Отидох там и заварих мистър Спраг да седи до масата. Той се изправи и ме поздрави някак мазно, а после се впусна в дълга, несвързана реч. Общо взето представляваше неловък опит за оправдание на съпругата му и него самия. Боял се, че хората приказвали… и прочие и прочие. Жена му още от дете била известна с чистотата на сърцето си и безкористността на подбудите си… и така нататък и така нататък. Боя се, че аз се държах доста рязко с него. Накрая той сякаш проумя, че посещението му се оказа безуспешно и някак внезапно стана да си ходи. Тогава си спомних, че бях оставил завещанието на масата. Взех го, запечатах плика, надписах го и го прибрах в сейфа. Сега стигам до загадъчния момент в моя разказ. Два месеца по-късно мистър Саймън Клод почина. Няма да се впускам в многословие, ще ви изложа просто сухите факти. Когато запечатаният плик със завещанието бил отворен, в него се намирал само един празен лист хартия.