„Ни най-малко — рекох аз. — Страшно ми е интересно.“
Погледите ни се срещнаха.
„Естествено, вие не познавате моя приятел“ — каза той.
„Естествено, че не“ — отвърнах аз. „Тогава всичко е наред“ — каза Филип Гаръд.
Мистър Педърик замълча, след което се усмихна и додаде:
— Схващате ли? Химикалката е била напълнена с вещество, познато като „симпатично мастило“ — воден разтвор на скорбяла, към който са прибавени няколко капки йод. Получава се наситена синьо-черна течност, но написаното с нея изчезва напълно след четири-пет дни.
Мис Марпъл се подсмихна.
— Симпатично мастило — каза тя. — Знам го. Като дете много пъти съм си играла с него — и тя огледа присъстващите с лъчезарна усмивка, като не пропусна още веднъж да се закани с пръст на мистър Педърик. — Все пак си беше уловка, мистър Педърик — каза тя. — Типично за адвокат.
Глава VI
Пръстът на свети Петър
— Е, лельо Джейн, сега е твой ред — каза Реймънд Уест.
— Да, лельо Джейн, очакваме от вас нещо наистина пикантно — обади се и Джойс Лемприер.
— А, скъпи, вие ми се присмивате — кротко рече мис Марпъл. — Мислите, че като съм живяла цял живот в това затънтено местенце, навярно не бих могла да имам интересни преживявания.
— Опазил ме Бог да смятам, че селският живот е тих и монотонен — разпалено каза Реймънд. — Не и след ужасните разкрития, които чухме от теб. Един космополитен град изглежда спокойно и мирно местенце в сравнение със Сейнт Мери Мийд.
— Е, скъпи — рече мис Марпъл, — човешката природа навсякъде е еднаква, но, разбира се, на село човек има възможността да я наблюдава отблизо.
— Наистина сте неповторима, лельо Джейн — извика Джойс. — Надявам се нямате нищо против да ви наричам „лельо Джейн“? — добави тя. — И аз не знам защо го правя.
— Така ли, скъпа? — каза мис Марпъл.
За момент тя вдигна очи, а в погледа й се мярна нещо присмехулно, което накара бузите на момичето да пламнат. Реймънд Уест се размърда и се покашля някак смутено. Мис Марпъл ги погледна и отново се усмихна, сетне насочи вниманието си към плетката.
— Вярно е, разбира се, че моят живот е, както се казва, монотонен, но имам голям опит в разрешаването на различни дребни загадки. Някои от тях бяха доста заплетени, но няма да ви разказвам за тях, защото се отнасят за изключително маловажни неща, които не биха ви интересували. От рода на: Кой сряза пазарската чанта на мисис Джоунс, или защо мисис Симс облече само веднъж новото си кожено палто. За един начинаещ изследовател на човешката природа тези неща биха били доста интересни. Ала единственият случай, който си спомням и който би представлявал интерес за вас, е историята за съпруга на моята племенница — клетата Мейбъл. Това се случи преди десет-петнадесет години и за щастие, е вече минало и забравено. Никой не си спомня за това. Човешката памет е твърде къса и винаги съм намирала, че това е едно благоприятно обстоятелство.
Мис Марпъл прекъсна разказа си и си промърмори: — Само да преброя този ред. Свивала съм малко накриво. Едно, две, три, четири, пет и после три наопаки — точно така. Та за какво говорех? О, да, за бедната Мейбъл. Тя беше моя племенница. Добро момиче, наистина добро, но човек би казал малко глупавичко. Обичаше да драматизира нещата и когато се разстроеше, имаше склонност да приказва повече, отколкото трябва. На двадесет и две години се омъжи за мистър Денман и се боя, че бракът им не беше щастлив. Много се бях надявала, че от връзката им няма да излезе нищо сериозно, защото мистър Денман бе човек с буен нрав — такъв не би изтърпял недостатъците на Мейбъл. Научих също така, че в семейството му имало душевно болни. Тогава обаче момичетата бяха точно толкова твърдоглави колкото и сега и винаги ще си останат такива. Мейбъл се омъжи за него. Не я виждах често след женитбата й. Тя ме посети веднъж-дваж и на няколко пъти ме поканиха у тях, но аз всъщност не обичам много да ходя по чужди къщи и винаги успявам да си намеря някакво извинение. Бяха изминали десет години от брака им, когато мистър Денман внезапно почина. Нямаха деца и той остави всичките си пари на Мейбъл. Писах й, разбира се, и й предложих да отида при нея, ако желае. В отговор получих едно спокойно писмо, от което заключих, че тя не скърби чак толкова много. Реших, че е съвсем естествено, защото знаех, че от известно време не се бяха спогаждали добре.