Чак след около три месеца получих от нея едно истерично писмо, в което тя ме молеше да отида там, казвайки, че нещата вървели от зле по-зле и не можела вече да издържа. И така — продължи мис Марпъл — аз, разбира се, оставих на Клара пари и й поверих домакинството, занесох сребърния поднос и халбата от времето на крал Чарлс в банката и заминах незабавно. Заварих Мейбъл силно разстроена. Домът се казваше Мъртъл Дийн и беше доста голям, с много приятна мебелировка. Там имаше готвачка, прислужница, а също и медицинска сестра, която се грижеше за стария мистър Денман — свекъра на Мейбъл, който бил, както се казва, „не съвсем наред с главата“. Той беше кротък човечец и се държеше добре, но понякога ставаше крайно особен. Както вече казах, в семейството е имало душевно болни. Бях направо шокирана, когато видях промяната у Мейбъл. Тя се беше превърнала в кълбо от нерви и цялата се тресеше, затова ми бе особено трудно да я накарам да ми признае какво я тормози. Подходих, както човек обикновено постъпва в такива случай, със заобикалки. Поразпитах я за едни нейни приятели, за които тя често споменаваше в писмата си — семейство Галахър. За моя изненада тя ми отговори, че в последно време дори не ги била виждала. Същия отговор получих, когато я подпитвах и за други нейни познати. Тогава й казах, че е безсмислено да се терзае и затваря в себе си, както и че е особено глупаво да се лишава от подкрепата на приятелите си. Тя избухна в ридания и ми каза цялата истина.
„Вината не е моя, а тяхна. В селото няма човек, който сега би ми проговорил. Когато вървя по главната улица, всички ме заобикалят и гледат да не ме срещнат или пък заговорят. Сякаш съм прокажена! Ужасно е, не издържам повече! Ще трябва да продам къщата и да замина в чужбина. Но защо да напускам този дом? Нищо не съм сторила:“
Не мога да ви опиша колко бях обезпокоена. По него време плетях вълнен шал за старата мисис Хей и от притеснение бях пропуснала две бримки, което открих чак след време.
„Скъпа Мейбъл — казах аз, — изумяваш ме. Но защо е всичко това?“ Още като малка Мейбъл си беше тежък характер. Изключително трудно ми беше да я накарам да отговоря ясно на въпросите ми. Говореше разни неясни неща за злонамерени приказки и безделници, които нямат какво друго да правят, освен да клюкарстват и да внушават разни работи на хората. „Цялата работа ми е съвсем ясна — казах аз. — Явно по твой адрес се носят слухове. Ти би трябвало да знаеш какви са те не по-зле от другите. А сега ми разкажи.“
„Толкова е противно“ — простена Мейбъл.
„Разбира се, че е противно — отвърнах веднага аз. — Не можеш да ми кажеш нищо ново за човешкия начин на мислене, което да ме изуми или изненада. А сега, Мейбъл, ще ми обясниш ли на чист английски какво говорят хората за теб?“ И тогава тя си каза всичко. Тъй като изглежда смъртта на Джефри Денман била внезапна и неочаквана, започнали да се носят слухове. Всъщност — казано на чист английски — хората започнали да говорят, че тя отровила съпруга си. Знаете, че няма нищо по-жестоко от хорските приказки, както и нищо по-трудно да опровергаеш. Когато хората говорят зад гърба ти, не можеш да отречеш каквото и да било, така че слуховете растат ли растат и нищо не може да ги спре. Бях сигурна в едно — Мейбъл не бе способна да отрови човек. Не виждах защо животът й трябва да бъде разбит, а домът да й опротивее само защото по всяка вероятност е извършила нещо неразумно и глупаво.
„Няма дим без огън — казах аз. — Така че, Мейбъл, трябва да ми кажеш какво е породило хорските приказки. Все е тръгнало отнякъде.“ Мейбъл говореше съвсем неясно и заяви, че нямало нищо… абсолютно нищо, освен, разбира се, дето смъртта на Джефри била съвсем внезапна. Същия ден на вечеря той изглеждал много добре, но през нощта му прилошало. Повикали доктор, но клетият човек издъхнал минути след пристигането му. Приели, че смъртта настъпила в резултат от отравяне с гъби.
„Е — рекох аз, — предполагам, че такава внезапна смърт може да породи слухове, но със сигурност това е всичко. Да сте се карали с Джефри или нещо от този род?“ Тя ми призна, че са се скарали предната сутрин на закуска.
„И вероятно слугите са чули?“ — попитах аз.
„Те не бяха в стаята.“
„Не, скъпа — отвърнах й, — бъди сигурна, че са били зад вратата.“ Добре познавах пискливия, истеричен глас на Мейбъл. Джефри Денман също повишаваше тон, когато се ядоса.