„За какво се скарахте?“ — попитах аз.
„О, както винаги, всеки път едно и също. Започваше се с нещо дребно, после Джефри ставаше невъзможен и ми наговаряше отвратителни неща, след което пък аз му казвах какво мисля за него.“
„Значи често сте се карали?“ — попитах аз.
„Не съм виновна…“
„Скъпо дете — започнах аз, — няма значение кой е бил виновен. Не обсъждаме този въпрос. В такова село обикновено личният живот на човек повече или по-малко става всеобщо достояние. Ти и твоят съпруг постоянно сте се карали. Една сутрин сте се сдърпали повече от обикновено, а същата нощ съпругът ти умира внезапно и мистериозно. Това ли е, или има и още нещо?“
Не знам какво разбираш под „още нещо“ — навъсено каза Мейбъл.
„Само това, което казвам, скъпа. Ако си сторила нещо неразумно, за Бога, не го премълчавай! Просто искам да направя каквото мога, за дати помогна.“
„Нищо и никой не може да ми помогне — избухна Мейбъл — освен смъртта.“
„Имай повече вяра в Провидението, скъпа — казах аз. — Хайде, Мейбъл, много добре знам, че има нещо, което премълчаваш.“ Още като дете винаги я разбирах кога не ми казва цялата истина. Отне ми доста време, но накрая я изкопчих. Нея сутрин тя отишла до аптеката и купила арсеник. Разбира се, трябвало да се разпише в регистъра. Аптекарят, естествено, се разприказвал.
„Кой е домашният ти лекар?“ — попитах аз.
„Доктор Роулинсън.“
Познавах го бегло. Мейбъл ми го беше показала преди няколко дни. С две думи бих го определила като немощен старик. Имам твърде голям житейски опит, за да вярвам в непогрешимостта на докторите. Някои от тях са способни, други — не, но много често повечето не са наясно какво ти има. Аз самата избягвам докторите и техните лекарства. Обмислих всичко, сетне си сложих бонето и отидох да посетя доктор Роулинсън. Беше точно това, което очаквах — приятен старец, добродушен, безличен и толкова късоглед, че на човек да му стане жал. Леко глух, при това обидчив и чувствителен до крайност. Още щом споменах смъртта на Джефри Денман, той вирна нос и надълго и нашироко ми заразправя за различните сортове гъби — ядивни и отровни. Бил разпитал готвачката и тя признала, че една-две от гъбите били „малко странни“, но решили, че след като са пратени от магазина, трябва да са наред. И оттогава колкото повече мислела за тях, толкова повече се убеждавала, че изглеждали странни.
„Естествено — казах аз, — в началото са изглеждали съвсем като обикновени гъби, докато накрая вече се превърнали в оранжеви на лилави петна. Такива хора могат да си «спомнят» какво ли не, стига да поискат.“ Разбрах, че Денман вече не можел да говори, когато докторът дошъл при него. Не бил в състояние и да преглъща и след няколко минути издъхнал. Докторът изглеждаше съвсем сигурен в диагнозата, която бе поставил, но доколко това се дължеше на неговото упорство и доколко той наистина вярваше в диагнозата си, не можех да бъда сигурна. Прибрах се право вкъщи и без заобикалки попитах Мейбъл защо е купила арсеник.
„Все трябва да си имала нещо наум“ — изтъкнах аз.
Мейбъл избухна в сълзи.
„Исках да свърша със себе си — проплака тя. — Бях толкова нещастна. Мислех, че трябва да сложа край на всичко.“
„У теб ли е още арсеникът?“ — попитах аз.
„Не, изхвърлих го.“
Седнах и започнах отново да премислям всичко.
„Какво се случи, когато му стана зле? Повика ли те?“
„Не — поклати глава тя. — Яростно започна да звъни. Трябва да е звънил няколко пъти. Накрая Дороти, прислужницата, го чула. Събудила готвачката и двете слезли долу. Като го видяла, Дороти се ужасила. Бълнувал и говорел несвързано. Тя оставила готвачката при него и хукнала към моята стая. Аз станах и отидох при него. Разбира се, веднага видях, че е ужасно зле. За нещастие Брюстър, медицинската сестра, която се грижеше за стария мистър Денман, отсъстваше през тази нощ, така че нямаше никой, който да знае какво трябва да се направи. Пратих Дороти да повика доктора, а с готвачката останахме при него, но след няколко минути усетих, че не издържам — беше толкова страшно. Изтичах обратно в стаята си и се заключих.“
„Безкрайно егоистично и жестоко от твоя страна — казах аз. — И без съмнение тази твоя постъпка ти е напакостила, бъди сигурна в това. Готвачката ще те е разнесла навсякъде. Тъй, тъй, лоша работа.“ После говорих с прислужниците. Готвачката понечи да ми разправя за гъбите, но аз я спрях. Тези гъби ми бяха дошли до гуша! Вместо това ги поразпитах доста обстойно за състоянието на техния господар през онази, нощ. И двете бяха единодушни, че много страдал, не можел да преглъща, издавал само някакви гъгниви звуци, а като се опитвал да говори, то бивало нещо несвързано… без никакъв смисъл.