„Какво казваше, докато бълнуваше?“ — попитах с интерес.
„Не беше ли нещо за някаква риба?“ — обърна се тя към другата. Дороти потвърди:
„Купчина риба — каза тя. — Безсмислица от този род. Веднага разбрах, че клетникът не е с всичкия си.“
От това изглежда нямаше да излезе нищо смислено. Качих се да поговоря и с Брюстър, последния възможен източник на сведения. Тя бе висока жена на възраст около петдесетте.
„Жалко, че не съм била тук онази нощ — каза тя. — Явно никой не се е опитал да направи нещо за него преди идването на доктора.“
„Чух, че бълнувал — рекох колебливо, — но това не е симптом на отравяне с птомаин, нали?“
„Зависи“ — рече Брюстър. Сетне я попитах как е нейният пациент. Тя поклати глава и рече: „Доста зле.“
„Изнемощял?“
„О, не, физически е доста здрав, ако не броим зрението, което бързо се влошава. Той би могъл да надживее всички ни, но вече започва да губи разсъдъка си твърде бързо. Казвала съм и на мистър Денман и на госпожата, че той трябва да постъпи в приют, но мисис Денман за нищо на света не ще да чуе за това.“ Трябва да кажа, че Мейбъл винаги е имала добро сърце.
Е, така стояха нещата. Огледах ситуацията от всички страни и накрая реших, че може да се направи само едно. С оглед на ширещите се слухове трябваше да бъде изискана ексхумация на трупа и съответно да бъде направена аутопсия, за да се затворят веднъж завинаги зловещите усти. Мейбъл, разбира се, вдигна голям шум, най-вече поради сантиментални причини, задето мъртвият щял да бъде обезпокоен в неговия тих и спокоен гроб и прочие и прочие. Аз обаче бях непреклонна. Няма да се впускам в подробности за следващата част от историята. Получихме съдебно решение и аутопсията бе направена. Резултатът обаче не бе кой знае колко задоволителен. Нямаше и следа от арсеник — с това се изчерпваха фактите, които биха били от полза. Текстът на експертизата гласеше: „Няма нищо, от което да става видно какви са причините за смъртта на покойния.“ Виждате, значи, че това съвсем не можеше да ни избави от неприятностите. Хората продължиха да приказват за разни рядко срещани отрови, които не можели да бъдат идентифицирани и глупости от този род. Срещнах се с патолога, направил аутопсията и му зададох няколко въпроса, въпреки че той се опита да премълчи отговорите на повечето от тях. Но изкопчих от него, че смятал за малко вероятно смъртта да е била причинена от отравяне с гъби. В съзнанието ми започваше да се оформя една нова идея и го попитах каква отрова, ако има такава, би могла да бъде използвана, за да се предизвика подобен резултат. Той се впусна в обширно обяснение, по-голямата част от което не можах да схвана, но общо взето се свеждаше до следното: Смъртта може да е предизвикана от някакъв силен растителен алкалоид. У мен се оформи следната идея — ако допуснем, че лудостта е била заложена и в кръвта на Джефри Денман, възможно ли е тогава той да се е самоубил? Известно време той е изучавал медицина и навярно е имал добри познания относно отровите и техните въздействия. Не ми звучеше много правдоподобно, но беше единственото, което успях да измисля. И мога да ви кажа, че стигнах почти до предела на умствените си възможности. Осмелявам се да забележа, че вие, съвременните млади хора, бихте ми се присмели, но когато наистина изпадна в затруднено положение, винаги си изричам една малка молитва, без значение къде се намирам — на улицата или на пазара. И винаги получавам отговор. Можеше да е някаква дреболия, на пръв поглед нямаща нищо общо с въпроса, но отговор винаги има. Когато бях малко момиченце, над леглото ми висеше забучен с карфица лист със следния текст: „Искай и ще получиш“. Онази сутрин вървях по главната улица и горещо се молех. Затворих очи и кое, мислите, бе първото нещо, което видях, когато ги отворих?
Пет лица, повече или по-малко изразяващи любопитство, се извърнаха към мис Марпъл. Със сигурност обаче би могло да се каже, че никой не се досещаше за отговора.
— Видях — рече мис Марпъл с драматизъм — витрината на рибарския магазин. На нея беше изложено само едно нещо — прясна треска.
Тя тържествуващо се огледа.
— О, Господи! — възкликна Реймънд Уест. — Ама че отговор на молитва — прясна треска!
— Да, Реймънд — каза строго мис Марпъл, — и не е нужно да сквернословиш. Пръстът Божи е навсякъде. Първото, което видях, бяха черни петна — отпечатъци от палеца на Свети Петър. Това е една легенда, нали знаете. Пръстът на Свети Петър. Ето това сложи нещата по местата им. Нужна ми бе вяра, както и най-истинската подкрепа — тази на Свети Петър. Свързах двете неща в едно — вяра… и риба.