„Да — каза той, — разчистих си сметките с Джефри, Излязох по-хитър от него. Той искаше да се отърве от мен, нали? Да ме прати в лудница? Чух ги, като говореха за това. Мейбъл е добро момиче… тя ме защищаваше, но аз знаех, че няма да устои срещу Джефри. Накрая той щеше да постигне своето, винаги успяваше. Но аз му дадох да разбере… дадох му да разбере на моя мил, любящ син! Ха-ха! Промъкнах се долу онази нощ, беше съвсем лесно. Брюстър я нямаше. Скъпият ми син спеше, а до леглото му стоеше чаша вода. Той винаги се буди посред нощ и пие от нея. Аз излях водата, ха-ха, и сипах вътре шишенцето с капките. Той щеше да се събуди и да ги изгълта, преди да разбере какво има в чашата. Не беше повече от супена лъжица, но стигаше… стигаше. Той така и направи. А на сутринта дойдоха при мен и ми съобщиха много предпазливо. Страхуваха се да не ме разстроят. Ха-ха-ха-ха.“
— Е — каза мис Марпъл, — това е краят на историята. Разбира се, горкият старец бе изпратен в лудница. Всъщност не можеше да носи отговорност за постъпката си. Истината излезе на бял свят, всички съчувстваха на Мейбъл и се надпреварваха да компенсират несправедливите подозрения, които бяха изпитвали. Но ако Джефри не бе разбрал какво е погълнал и не се бе опитал да накара незабавно да му донесат противоотрова, може би истината никога нямаше да бъде открита. Разбира се, отравянето с атропин има съвсем ясни симптоми — разширени зеници и прочие, но естествено, както вече казах, доктор Роулинсън бе доста късоглед. В онази медицинска книга бях намерила и още нещо, което бе много интересно. Описваха симптомите и на птомаиновото отравяне, а те доста си приличаха с тези на отравянето с атропин. Мога да ви уверя, че и досега като видя струпана накуп прясна треска, винаги се сещам за пръста на Свети Петър.
Последва дълга пауза.
— Скъпа приятелко — каза мистър Педърик, — скъпа приятелко, вие наистина сте изумителна!
— Ще препоръчам на хората от Скотланд Ярд да идват да се съветват с вас — обади се и сър Хенри.
— Е, все пак, лельо Джейн — каза Реймънд. — Има нещо, което не можеш да отгатнеш.
— О, мога, скъпи — отвърна мис Марпъл. — Случи се точно преди вечеря, нали? Когато изведе Джойс да полюбувате на залеза. Всички предпочитат това място до жасминовия плет. Там млекарят попита Ани дали вече могат да кажат на всички, че ще се женят.
— Стига, лельо Джейн! — възропта Реймънд. — Не разваляй цялата романтика! Джойс и аз не сме млекар и Ани.
— Ето тук грешиш, скъпи — каза мис Марпъл. Всички хора много си приличат. Но, за щастие, те често не го осъзнават.
Глава VII
Синият здравец
— Когато бях тук миналата година… — започна сър Хенри Клидъринг и спря. Неговата домакиня, мисис Бантри, го погледна с интерес. Бившият комисар от Скотланд Ярд бе отседнал при старите си приятели — полковник Бантри и неговата съпруга, които живееха недалеч от Сейнт Мери Мийд.
Мисис Бантри, с писалка в ръка, тъкмо се бе обърнала към него за съвет кой да бъде шестият гост за вечеря.
— Да? — насърчително каза тя. — Когато бяхте тук миналата година…?
— Кажете — рече сър Хенри — познавате ли жена на име мис Марпъл?
Мисис Бантри изглеждаше изненадана. Това бе последното нещо, което очакваше.
— Дали познавам мис Марпъл? Че кой не я познава? Типичната стара мома от романите. Много мила, но безнадеждно изостанала от времето. Да не би да искате да кажете, че желаете да поканя точно нея на вечеря?
— Изненадана ли сте?
— Трябва да призная, че малко — да. Не бих и допуснала, че вие… но може би има някакво обяснение?
— То е съвсем просто. Когато бях тук миналата година, имахме навика да се събираме и да обсъждаме неразгадани мистерии. Бяхме петима или шестима. Идеята бе на Реймънд Уест, писателя. Всеки от нас разказваше по една история, чийто отговор знае само той и никой друг. Беше като упражнение по дедукция… да се види кой ще стигне най-близо до истината.
— Е, и?
— Също като в старата приказка… почти не възприемахме сериозно участието на мис Марпъл, но бяхме много внимателни с нея, за да не обидим милата старица. А сега идва най-забавното — старата дама ни надиграваше всеки път!