— Какво?
— Уверявам ви, тръгваше право към целта като пощенски гълъб.
— Но това е изумително! Та милата стара мис Марпъл надали някога е напускала Сейнт Мери Мийд.
— Е, да, но според нея това й предоставяло неограничени възможности за наблюдение на човешката природа, така да се каже, като под микроскоп.
— Мисля, че в това има нещо вярно — призна мисис Бантри. — Така поне човек опознава хорската дребнавост. Но не смятам, че сред нас има кой знае какви престъпници. Мисля, че трябва да й дадем да се пробва с историята за призраци на Артър след вечеря. Ще й бъда благодарна, ако успее да стигне до отговора.
— Не знаех, че Артър вярва в духове.
— О, той не вярва и точно затова се тревожа. А това се е случило на негов приятел Джордж Причард — изключително прозаична личност. За бедния Джордж беше истинска трагедия! Или тази невероятна история е истина… или пък…
— Или пък какво?
Мис Бантри не отговори. След минута-две продължи без връзка с предното:
— Знаете ли, Джордж ми е симпатичен — всички го харесват. Човек не би могъл да повярва, че той… но хората наистина вършат какви ли не необикновени неща.
Сър Хенри кимна. Той по-добре от мисис Бантри знаеше какви необикновени неща вършат хората.
Няколко часа по-късно мисис Бантри оглеждаше присъстващите на вечерта (като леко потреперваше, защото трапезарията, както повечето английски трапезарии, бе извънредно студена) и спря погледа си върху намиращата се отдясно на съпруга й възрастна дама, която седеше изправена на стола си. Мис Марпъл носеше черни дантелени ръкавици без пръсти, старо дантелено фишу около врата си, а едно дантелено боне увенчаваше белите й коси. Тя оживено разговаряше с възстаричкия доктор Лойд за приюта за бедни и предполагаемите недостатъци на участъковата медицинска сестра.
Мисис Бантри отново се зачуди. Питаше се дали сър Хенри не си бе направил някаква странна шега — но пък в това нямаше никакъв смисъл. Интересно би ли могло да е истина това, което говореше той?
Погледът й се плъзна по-нататък и се спря, изпълнен с нежност, върху червендалестото лице на широкоплещестия й съпруг, който занимаваше красивата и популярна актриса Джейн Хелиър с коне. Джейн — по-красива (ако това въобще бе възможно) сега, отколкото на сцената, разтваряше огромните си сини очи и прошепваше през равни интервали: „Наистина?“, „О, фантастично!“, „Невероятно!“. Тя обаче нищо не разбираше от коне и се интересуваше от тях още по-малко.
— Артър — каза мисис Бантри, — отегчаваш до смърт бедната Джейн. Остави конете на мира и вместо това й разкажи твоята история за призраци. Нали знаеш… за Джордж Причард.
— А, Доли? О! Но аз не зная…
— И сър Хенри иска да я чуе. Споменах му за нея тази сутрин. Би било интересно да видим какво ще кажат и другите по въпроса.
— О, хайде! — възкликна Джейн. — Обожавам истории за призраци.
— Е… — поколеба се полковник Бантри, — аз по принцип не вярвам в свръхестественото, но това… Не мисля, че някой от вас познава Джордж Причард. Много добър човек! Жена му… е, тя сега е покойница, горката… Ще кажа само, че нито за минута не оставяше Джордж на спокойствие, докато беше жива. Беше от ония „полуболни“… мисля, че може и наистина да не е била съвсем добре, но от каквото и да страдаше, вдигаше шум до небето. Беше капризна, придирчива и безразсъдна. Оплакваше се от сутрин до вечер. Джордж трябваше винаги да й бъде на разположение и всичко, което стореше, бе все погрешно и тя непрестанно го хокаше. Абсолютно убеден съм, че друг мъж на негово място отдавна да й бе разцепил главата с брадва. А, Доли, не е ли така?
— Беше ужасна жена — категорично отбеляза мисис Бантри. — Ако Джордж Причард й бе разцепил главата с брадва и в съдебното жури имаше поне една жена, той би бил триумфално оправдан.
— Не знам откъде започна всичко. Джордж даваше доста мъгляви обяснения. Доколкото разбрах, мисис Причард винаги бе изпитвала увлечение към гадатели, хироманти, ясновидци и… други такива. Джордж нямаше нищо против. Щом тя намирала нещо забавно в това — добре. Но самият той не се превъзнасяше по тези неща и това беше още един повод за оплакване. През къщата вървеше постоянен поток от медицински сестри. Не минаваха и няколко седмици и се оказваше, че мисис Причард е недоволна от поредната. Една млада сестра също се увличаше по тия работи с гадателството и за известно време мисис Причард бе много благоразположена към нея. После внезапно се спречкали и тя настоя момичето да си замине. Върна на работа една друга сестра, работила при нея и преди — възрастна жена, тактична и опитна в отношенията си с невротични пациенти. Според Джордж сестра Коплинг била много добра жена и приятен събеседник. Понасяла избухванията и невротичните пристъпи на мисис Причард с пълно безразличие. Мисис Причард винаги обядвала в стаята си на горния етаж и обикновено по това време Джордж и сестрата се споразумявали кой какво ще прави следобеда. По правило сестрата излизала в почивка от два до четири, но „по необходимост“, както се казва, понякога си взимала свободните часове след чая, ако Джордж поискал да бъде свободен следобеда: Този път обаче споменала, че ще ходи да види сестра си в Голдърс Грийн и можела мъничко да позакъснее. Лицето на Джордж посърнало, защото той пък имал уговорка да играе голф. Сестра Коплинг обаче го успокоила.