„Не мисля, че липсата ни ще се почувства, мистър Причард — в очите й се мярнали игриви пламъчета. — Мисис Причард си е намерила по-интересна компания от нашата.“
„Чия?“
„Чакайте малко — очите на сестра Коплинг заблестели още повече. — Да си спомня точно: Зарида — гадателката на Бъдещето.“
„О, Боже! — изстенал Джордж. — Тази е нова, нали?“
„Съвсем нова. Мисля, че я изпраща моята предшественичка — сестра Карстеърс. Мисис Причард още не я е виждала. Накара ме да й пиша и да й уредя среща за днес следобед.“
„Е, все пак ще ида да играя голф“ — рекъл Джордж и тръгнал, изпълнен с най-мили чувства към Зарида — гадателката на Бъдещето. Като се прибрал, заварил мисис Причард в състояние на огромна възбуда. Както обикновено, тя лежала в болничното си легло със стъкълце благоуханни соли в ръка, от което смъркала на определени интервали.
„Джордж — възкликнала тя. — Какво ти казвах за тази къща? Още в мига, в който влязох тук, усетих, че нещо не е наред! Не ти ли споменах за това навремето?“
Потискайки желанието си да й отвърне: „Ти все това повтаряш!“, Джордж казал:
„Мисля, че не си спомням.“
„Ти никога не си спомняш онова, което засяга мен. Мъжете са необикновено безчувствени, но аз мисля, че ти си най-безсърдечният от всички!“
„О, хайде сега, Мери скъпа, това не е вярно.“
„Е, както ти казах, тази жена веднага го разбра. Тя направо… пребледня, ако разбираш какво имам предвид… на влизане застана на вратата и каза: Тук витае нещо зло — зло и опасно. Усещам го!“
Много неразумно Джордж се разсмял:
„Е, поне този следобед парите ти не са отишли на вятъра.“
Жена му затворила очи и смръкнала продължително от стъклото със соли.
„Как ме мразиш само! И на смъртния ми одър ще ми се подиграваш и присмиваш!“
Джордж възразил, а след минута-две тя продължила:
„Може и да се смееш, но аз ще ти разкажа всичко. Този дом със сигурност е опасен за мен — така каза жената.“
Предишните нежни чувства, които Джордж бе изпивал към Зарида, мигом претърпели рязък обрат. Знаел, че жена му е напълно способна да настоява да се преместят другаде, ако се поддадеше на прищевките си.
„Какво друго ти каза?“ — попитал той.
Не й се говореше, защото беше толкова разстроена. Но ми каза нещо. В една чаша бях сложила теменужки. Тя ги посочи и извика:
„Махнете ги! Никакви сини цветя! Никога не дръжте тук сини цветя! Те са гибелни за вас, помнете това! И знаеш ли — добавила мисис Причард, — винаги съм ти казвала, че синият цвят ме отблъсква. Изпитвам някакво вродено, инстинктивно усещане за заплаха.“
Джордж бил достатъчно благоразумен да премълчи, че никога преди не я е чувал да говори така. Наместо това я попитал как изглеждала загадъчната Зарида. Мисис Причард охотно се заела с описанието й.
„Черна коса, навита на букли над ушите, полупритворени очи, очертани с черно. Носеше черен воал, който закриваше устата и брадичката и говореше с един такъв напевен глас с подчертано чуждестранен акцент… мисля, испански…“
„Значи обичайния арсенал“ — весело рекъл Джордж.
Жена му веднага притворила очи.
„Чувствам се извънредно зле — казала тя. — Позвъни за сестрата! Както много добре знаеш, грубостта ти ме потиска.“
Два дни по-късно сестра Коплинг дошла при Джордж с угрижено лице.
„Бихте ли отишли при мисис Причард, моля. Получи едно писмо, което страшно я разстрои.“
Той заварил съпругата си с писмото в ръка. Тя му го подала.
„Чети!“ — наредила тя.