Не ми харесаха думите на Джийн, но, разбира се, човек започва да се пита… — мисис Бантри многозначително замълча.
— Да, скъпа — кротко каза мис Марпъл. — Човек винаги си задава въпроси. Хубаво момиче ли е мисис Инстоу? И, предполагам, играе голф?
— Да, бива я в много игри. А и е симпатична, привлекателна, светлоруса, с кожа, която излъчва здраве и хубави, прями сини очи. Разбира се, винаги сме смятали, че тя и Джордж Причард… искам да кажа, че ако нещата стояха другояче… те толкова си подхождат.
— И са били приятели? — попита мис Марпъл.
— О, да, големи приятели.
— Мислиш ли, Доли, че бих могъл да продължа разказа си? — жалостиво се намеси полковник Бантри.
— Артър — смирено рече мисис Бантри — иска да се върне към призраците си.
— Останалата част от историята научих от самия Джордж — продължи полковникът. — Несъмнено към края на следващия месец мисис Причард била обзета от силен страх. Отбелязала на календара деня, в който щяло да има пълнолуние и същата вечер извикала Джордж и сестрата в стаята си и ги накарала внимателно да прегледат тапета. Имало само розови и червени ружи, но сред тях не се виждала синя. После Джордж напуснал стаята, а тя заключила вратата и…
— И на сутринта се е появила голяма синя ружа! — радостно каза мис Хелиър.
— Съвсем вярно — отвърна полковник Бантри, — или поне приблизително. Една ружа точно над главата й била станала синя. Това изумило Джордж; само че, разбира се, колкото по-озадачен ставал, толкова по-упорито отказвал да приеме нещата на сериозно. Настоявал, че всичко това е една безвкусна шега. Той не обърнал внимание на обстоятелството, че вратата била заключена и приел, че мисис Причард първа била открила промяната дори преди сестра Коплинг. Джордж бил като зашеметен и това го направило неразумен. Жена му искала да напусне къщата, но той не й разрешил. За пръв път бил склонен да повярва в свръхестественото, но не искал да си го признае. Обикновено отстъпвал пред желанията на жена си, но сега не го направил. Казвал, че Мери не трябвало да се прави на глупачка. Цялата работа била абсолютна безсмислица. И така изминал още един месец. Протестите на мисис Причард били по-слаби от очакваното. Мисля, че поради суеверието си е приела, че не може да избегне ориста си. Неспирно повтаряла: „Синя иглика — предупреждение. Синя ружа — опасност. Син здравец — смърт“. Лежала и се взирала в най-близкия до леглото й букет от розовочервени цветчета здравец. Цялата ситуация била доста изнервяща. Дори сестрата прихванала заразата. Два дни преди пълнолунието отишла при Джордж и го помолила да отведе мисис Причард. Джордж се ядосал.
„И всички цветя върху тази проклета стена да се превърнат в сини дяволи, никой няма да умре от това!“ — извикал той.
„Може и да умре. Имало е смъртни случаи в резултат на силен шок.“
„Глупости!“ — казал Джордж. Той винаги си е бил малко вироглав. Не можеш да го насилваш. Мисля, че тайно е подозирал, че жена му сама е инсценирала метаморфозата и че това бил някакъв план, роден от болния й истеричен разсъдък. И така, настъпила фаталната нощ. Както обикновено мисис Причард заключила вратата. Била съвсем спокойна… дори в приповдигнато състояние на духа. Сестрата се разтревожила и пожелала да й даде някакъв стимулант, една инжекция стрихнин, ала мисис Причард отказала. Мисля, че в известен смисъл й било забавно. Поне Джордж така каза.
— Смятам, че е съвсем възможно — рече мисис Бантри. — Цялата тази работа може би е носела някакво странно очарование за нея.
— На следващата сутрин не се чуло настойчивото звънене. Мисис Причард обикновено се събуждала около осем. Когато в осем и тридесет все още нямало никакъв знак от нея, сестрата похлопала силно на вратата й. Тъй като не получила отговор, довела Джордж и предложила да я разбият. Което и сторила с помощта на длето. Един поглед към неподвижната фигура на леглото бил достатъчен за сестра Коплинг. Тя изпратила Джордж да телефонира за доктор, но било вече твърде късно. Той казал, че мисис Причард вероятно била мъртва повече от осем часа. Стъкълцето с ароматните соли лежало на леглото, до ръката й, а на стената до нея един стрък розово-червен здравец бил станал тъмносин.
— Ужасно! — каза мис Хелиър и потръпна.
Сър Хенри се намръщи.
— Някакви допълнителни подробности?
Полковник Бантри поклати глава, но съпругата му бързо рече:
— Газта.
— Каква газ? — попита сър Хенри.