— Когато докторът пристигнал, в стаята се носел слаб мирис на газ и той наистина открил, че кранчето, с което се включвала газта, било леко завъртяно; толкова леко, че всъщност почти нямало ефект.
— Когато са влезли първия път, сестрата и мистър Причард не са ли го забелязали?
— Сестрата казала, че доловила лек мирис. Джордж пък не усетил газта, но нещо предизвикало в него някаква особена възбуда. Отдал това на шока и вероятно така и е било. Във всеки случай и дума не може да става за отравяне с газ. Миризмата едва се усещала.
— И това е краят на историята?
— Не, не е. Така или иначе, понесли се слухове. Прислугата, видите ли, подочула едно-друго. Например как мисис Причард казала на съпруга си, че той я мразел и че би се радвал на смъртта й. И един по-скорошен разговор, когато веднъж тя казала по повод отказа му да напуснат къщата: „Много добре тогава, като умра, дано всички разберат, че ти си ме убил!“ За зла беда предния ден той приготвял някакъв препарат против бурени за лехите в градината. Една от по-младите прислужници го видяла, а по-сетне й направило впечатление, че след като свършил, той занесъл чаша горещо мляко на жена си в стаята й. Хората приказвали все повече и повече. Имало издаден смъртен акт — не знам как точно е бил формулиран от доктора — шок, припадък, сърдечен пристъп, вероятно с някакви медицински термини, които не говорят много. Бедната жена обаче не престояла и месец в гроба, когато била подадена молба за ексхумация и тя била уважена.
— Спомням си, че нямаше определен резултат от аутопсията — каза мрачно сър Хенри. — За пръв път случай, в който има дим без огън.
— Всичко е наистина толкова необикновено — обади се и мисис Бантри. — Например гадателката на бъдещето — Зарида. На адреса, който била оставила, никой не бил и чувал за подобна личност.
— Появява се веднъж, сякаш пада от синьото небе — намеси се съпругът й. — И после безследно изчезва. Ха, от синьото небе — добре казано!
— Нещо повече — продължи мисис Бантри. — Дребничката сестра Карстеърс, която уж я била препоръчала, дори не била чувала за нея.
Всички се спогледаха.
— Загадъчна история — рече доктор Лойд. — Човек може да си прави различни предположения, но да отгатне… — той поклати глава.
— Мистър Причард ожени ли се за мис Инстоу? — попита с благия си глас мис Марпъл.
— Това пък защо ви интересува? — полюбопитства сър Хенри.
Мис Марпъл ококори кротките си сини очи.
— Мисля, че е от значение — поясни тя. — Оженили ли ли са се?
Полковник Бантри поклати глава.
— Ние… ами, очаквахме нещо подобно… но изминаха осемнадесет месеца оттогава. Не мисля, че изобщо се срещат.
— Това е важно — каза мис Марпъл. — Много важно.
— Значи мислите също като мен — рече мисис Бантри. — Мислите…
— Виж, Доли — прекъсна я съпругът й. — Това, което се готвиш да кажеш, е безпочвено. Не можеш да обвиняваш хората без капчица доказателство.
— Не бъди толкова… с толкова „мъжко мислене“, Артър. Мъжете все се боят да кажат какво мислят. Както и да е, това ще си остане между нас. Просто имам щурата и фантастична идея, че е възможно… само възможно… Джийн Инстоу да се е дегизирала като гадателката на бъдещето. Обърнете внимание, че вероятно го е сторила на шега. Нито за секунда не допускам, че е искала да стори нещо лошо. Ако обаче го е направила и мисис Причард е имала глупостта да умре от страх… е, това е идеята и на мис Марпъл, нали?
— Не, скъпа, не съвсем — каза мис Марпъл. — Видите ли, ако аз исках да убия някого — което, разбира се, нито за миг не съм си и помисляла, защото би било много долно, а освен това не обичам убийствата — дори когато се касае за оси, макар че в техния случай това си е в реда на нещата, пък и градинарят ми го прави колкото се може по-хуманно. Тя я да видим, докъде бях стигнала?
— Ако искахте да убиете някого — подсказа й сър Хенри.
— А, да. Е, ако исках, нямаше изобщо да разчитам на въздействието на уплахата. Зная, че може да се прочете за не един случай, когато хората са умирали от страх, но все пак ми се вижда доста несигурен начин, а и най-нервните хора са далеч по-смели, отколкото човек може да допусне. Бих избрала нещо по-конкретно и по-надеждно и бих си изработила по-напред един доста добър план.
— Мис Марпъл — каза сър Хенри. — Вие ме ужасявате. Дано не ви хрумне някога да ме премахнете! Вашият план би бил прекалено добър!
Мис Марпъл укоризнено го погледна.