— Струва ми се съвсем ясно обясних, че никога не бих извършила подобна низост — каза тя. — Не, просто се опитвах да се поставя на мястото на… ъ-ъ-ъ… на тази личност.
— Джордж Причард ли имате предвид? — попита полковник Бантри. — Никога не бих предположил, че Джордж… въпреки че… забележете, дори сестрата е на това мнение. Някъде след около месец, по времето, когато бе извършена ексхумацията, отидох да я видя. Тя не знаеше как е било извършено… всъщност, не каза почти нищо, но беше пределно ясно, че смята Джордж по някакъв начин отговорен за смъртта на жена си. Беше убедена в това.
— Е — обади се доктор Лойд, — може би не е съвсем далеч от истината и забележете, сестрите често знаят. Не може да каже, не разполага с доказателства… но знае.
Сър Хенри се наклони напред.
— Хайде, мис Марпъл — настоя той. — Потънахте в мечтания. Няма ли да ни кажете все пак?
Мис Марпъл се стресна и порозовя.
— Извинете ме — каза тя. — Просто си мислех за нашата участъкова сестра. Изключително сложен проблем.
— По-сложен от загадката със синия здравец?
— Всъщност зависи от игликите — рече мис Марпъл. — Тоест, мисис Бантри каза, че са били жълти и розови.
Ако розова иглика бе посиняла, това разбира се, щеше съвсем точно да съответства. Но ако случайно е била жълта…
— Розова беше — обади се мисис Бантри, като я погледна втренчено.
Всички погледи изведнъж се приковаха в мис Марпъл.
— Тогава това изглежда решава въпроса — каза тя и поклати тъжно глава. — И сезона на осите, и всичко останало. А, разбира се, и газта.
— Предполагам това ви напомня за безброй много селски трагедии? — обади се сър Хенри.
— Трагедии не — отвърна мис Марпъл. — И със сигурност нищо криминално. Но пък ми напомня за едно малко недоразумение, което имахме с нашата участъкова сестра. Сестрите и те, в края на краищата, са хора и дали защото все трябва да са коректни, дали защото се налага да носят тези неудобни яки или пък да са вечно на разположение на едно семейство… е, не е чудно, че понякога стават такива неща.
Лъч светлина озари сър Хенри.
— О, не, не сестра Карстеърс. Сестра Коплинг. Видите ли, тя е работила веднъж там и силно се е привързала към мистър Причард, за когото казвате, че бил привлекателен мъж. Смея да допусна, че тя си е помислила, бедната… е, не е нужно да навлизаме в подробности. Мисля, че не е знаела за мис Инстоу и разбира се, когато по-късно научава за нея, се е настроила срещу него и се е опитала да му навреди колкото се може повече. Естествено, писмото я е издало, нали?
— Какво писмо?
— Ами тя писала на онази гадателка по молба на мисис Причард и гадателката дошла очевидно в отговор на писмото. Но както става ясно, на онзи адрес не е живяло такова лице. Ето това показва, че сестра Коплинг е замесена. Тя се е престорила, че уж праща писмо… но какво по-правдоподобно обяснение от това тя самата да е била гадателката?
— Въобще не обърнах внимание на връзката с писмото — каза сър Хенри. — Разбира се, много важен пропуск.
— Доста дръзка стъпка — продължи мис Марпъл. — Защото мисис Причард можело и да я познае въпреки дегазацията. Макар че, разбира се, ако това беше станало, сестрата щеше да го обърне на шега.
— Какво искахте да кажете — попита сър Хенри, — когато споменахте, че ако вие бяхте на мястото на въпросната личност, нямаше да се осланяте на уплахата?
— Този начин е несигурен — поясни мис Марпъл. — Не, мисля, че предупрежденията и сините цветя са били, ако може да използвам военния термин — тя смутено се засмя — просто камуфлаж.
— А в действителност?
— Зная — извинително започна мис Марпъл, — че само оси са ми в ума. Бедничките, избиват ги с хиляди… и обикновено в някой подобен красив летен ден. Помня, че се замислих, когато видях градинаря да смесва калиев цианид с вода в едно шише — как приличат на ароматни соли. И ако на тяхно място се сложи друга смес в стъкълцето… е, клетата жена е имала навика да употребява ароматни соли. И наистина вие казахте, че били намерени до ръката й. Тогава, разбира се, докато мистър Причард е телефонирал за доктора, сестрата е можела да подмени фалшивото стъкълце с истинското и да е пуснала газта съвсем слабо, колкото да замаскира мириса на бадеми в случай че някой подуши нещо странно. Винаги съм знаела, че цианидът не оставя следи — ако се изчака известно време. Ала, разбира се, може и да греша и в стъклото да е имало нещо съвсем различно, но това не променя нещата, нали?