Мис Марпъл спря леко задъхана. Джейн Хелиър се наклони напред и каза:
— Ами синият здравец и другите цветя?
— Сестрите винаги имат в себе си лакмус, нали? — продължи мис Марпъл. — За… е, за проби. Тази тема не е особено приятна, да не се спираме на нея. Аз самата също имам малко опит като медицинска сестра — тя едва забележимо се изчерви. — Синьото става червено при киселина, а червеното става синьо при основа. Толкова е лесно да се залепи малко червен лакмус върху червеното цвете… разбира се, в близост до леглото. А после, когато бедната жена е дишала от ароматните соли, силните амонячни изпарения са оцветили лакмуса в синьо. Наистина много находчиво. Разбира се, когато са разбили вратата, здравецът не е бил син и за известно време всички са го забравили. При подмяната сестрата, според мен, е подържала за миг-два стъклото с амонячните соли до тапета, за да предизвика промяната в цветя.
— Сякаш сте били там, мис Марпъл — каза сър Хенри.
— Това, което ме притеснява — рече мис Марпъл, — е бедният мистър Причард и онова хубаво момиче мис Инстоу. Вероятно всеки подозира другия и затова се избягват… но животът е тъй кратък! — тя поклати глава.
— Не се тревожете — каза сър Хенри. — Всъщност и аз държа скрит коз в ръкава си. Наскоро арестувахме една сестра по обвинение в убийство на възрастния си пациент, който й бил оставил завещание. На мястото на ароматните му соли намерихме калиев цианид. Сестра Коплинг е опитала отново същия номер. Мис Инстоу и мистър Причард не би трябвало да хранят никакви съмнения относно истината.
— Не е ли прекрасно? — извика мис Марпъл. — Нямам предвид другото убийство, разбира се. Много е тъжно и показва колко покварен е светът и как, ако веднъж само се поддадеш на покварата… което пък ми напомня, че трябва да довърша нашия малък разговор с доктор Лойд за участъковата медицинска сестра.
Глава VIII
Компаньонката
— Е, доктор Лойд — каза мис Хелиър, — вие не знаете ли някоя страшна история? — Тя му се усмихна с онази усмивка, с която всяка вечер омагьосваше театралната публика. Понякога наричаха Джейн Хелиър най-красивата жена в Англия и завистливите й колежки често си споделяха помежду си: „Джейн, разбира се, не е актриса. Тя не може да играе, ако добре ме разбираш. Всичко е заради очите й!“
И тези очи в момента гледаха умолително доктора — посивелия стар ерген, който през последните пет години се грижеше за болните в селото Сейнт Мери Мийд.
С несъзнателен жест той опъна жилетката си (която напоследък беше станала неудобно тясна) и трескаво напрегна ума си, за да не разочарова прекрасното създание, което така доверчиво се бе обърнало към него.
— Струва ми се — унесено произнесе Джейн, — че тази вечер бих искала да се потопя в света на престъпленията.
— Чудесно! — възкликна полковник Бантри, нейният домакин. — Чудесно, чудесно! — и се разсмя сърдечно с присъщия на военните гръмогласен смях. — Е, Доли?
Съпругата му бързо се върна към условностите и задълженията на обществения живот (тъкмо обмисляше с какво да засади цветния си бордюр до плета) и прие ентусиазирано.
— Разбира се, че е чудесно — рече сърдечно, но умът й беше другаде. — Винаги съм мислила така.
— Нима, скъпа? — попита я възрастната мис Марпъл и очите й леко проблеснаха.
— Знаете ли, мис Хелиър, хич ни няма, що се отнася до страхотиите и още повече тези от криминално естество тук в Сейнт Мери Мийд — рече доктор Лойд.
— Изненадвате ме — обади се сър Хенри Клидъринг. Бившият комисар от Скотланд Ярд се обърна към мис Марпъл. — Често съм чувал от нашата приятелка тук, че Сейнт Мери Мийд определено е развъдник на престъпленията и порока.
— О, сър Хенри! — запротестира мис Марпъл и по бузите й избиха петна. — Сигурна съм, че не съм казвала такова нещо. Единственото, което изобщо съм твърдяла е, че човешката природа на село е същата като навсякъде другаде. Просто човек има възможността и свободното време да я наблюдава отблизо.
— Но вие не сте живели само тук — рече Джейн Хелиър, като отново се обърна към доктора. — Били сте на какви ли не странни места по света — места, където наистина се случват разни неща!
— Това, разбира се, е така — отвърна доктор Лойд, който все още напрягаше ум. — Да, естествено… да… А! Сетих се! — И той се отпусна в креслото си с въздишка на облекчение. — Оттогава са изминали няколко години и аз почти бях забравил за тази история. Но фактите определено са странни — наистина много странни. А последното съвпадение, което ми даде ключа към загадката, също бе необикновено.