Мис Хелиър придърпа стола си малко по-близо до доктора, сложи на устните си червило и притихна в трепетно очакване. Другите също обърнаха заинтригувани лица към него.
— Не зная дали някой от вас познава Канарските острови — започна той.
— Трябва да са прекрасни — каза Джейн Хелиър. — Намират се в Тихия океан, нали? Или пък в Средиземно море?
— Спирал съм там на път за Южна Африка — обади се и полковникът. — Връх Тенерифе е прекрасен при залез-слънце.
— Събитията, които ще опиша, се случиха на остров Гранд Канари, а не Тенерифе. Оттогава изминаха доста години. Имах проблеми със здравето и бях принуден да изоставя работата си в Англия и да замина в чужбина. Започнах да работя в Лас Палмас, който е столицата на Гранд Канари. В много отношения животът там ми доставяше голямо удоволствие. Времето е меко и слънчево, има отлични условия за сърф и плаж (аз страшно обичам да ходя на плаж), а животът на пристанището ме очароваше. В Лас Палмас хвърлят котва кораби от цял свят. Всяка сутрин се разхождах около пристана с далеч по-голям интерес, отколкото което и да е създание от женски пол би изпитвало към улица с шапкарски магазини. Както вече казах, в Лас Палмас хвърлят котва кораби от цял свят. Понякога оставаха само за няколко часа, а друг път за ден-два. В „Метропол“ — най-големия тамошен хотел, ще видите хора от всички раси и националности — истински прелетни птици. Дори онези, които отиваха в Тенерифе, обикновено идваха тук и престояваха няколко дни, преди да се отправят към следващия остров. Всичко започна там, в хотел „Метропол“. Беше януари, четвъртък вечерта. Имаше танцова забава и аз и един мой приятел седяхме пред една малка масичка и наблюдавахме хората около нас. Имаше доста англичани, както и представители от други националности, но мнозинството от танцуващите бяха испанци. Когато оркестърът засвири танго, само половин дузина двойки от гореспоменатата нация отидоха на дансинга. Всички танцуваха прекрасно и ние ги гледахме и им се любувахме. Възхищението ни бе грабнато по-специално от една жена. Висока, гъвкава и красива, тя пристъпваше с грацията на полуопитомен женски леопард. Цялото й същество излъчваше някаква заплаха. Казах това на приятеля си и той се съгласи.
„Жени като тази — рече той, — са предопределени да имат впечатляваща биография. Животът не би ги подминал.“
„Красотата вероятно е опасна черта“ — отвърнах аз.
„Не става дума само за красотата — настоя той. — Има и друго, погледни я пак. Предопределена е да й се случват разни неща или поне да ги предизвиква. Както казах, животът няма да изтече незабелязано покрай нея. Ще я заобикалят странни и вълнуващи събития. Трябва само да я погледнеш, за да го разбереш. — Той замълча, а после добави с усмивка: — Точно както трябва само да погледнеш към онези две жени ей там, за да установиш, че на тях нищо необичайно не може да им се случи. Те са създадени за безметежно и монотонно съществуване.“ Проследих погледа му. Жените, за които говореше, бяха пристигнали току-що — същата вечер кораб на Холанд Лойд беше хвърлил котва в пристанището и пасажерите му точно влизаха. Докато ги гледах, веднага ми стана ясно какво искаше да каже приятелят ми. Двете жени бяха англичанки, от онези кротки английски туристи, които човек среща в чужбина. Бих казал, че бяха някъде около четиридесетгодишни. Едната беше руса и леко… съвсем леко позакръглена. Другата — тъмнокоса и с лека… отново съвсем лека склонност към измършавяване. Бяха, така да се каже, запазени, облечени скромно и безлично в добре скроени костюмчета от туид и лишени от всякакъв грим. Видът им носеше отпечатъка на спокойната самоувереност, която е рождена черта на чистокръвната англичанка. И в двете нямаше нищо забележително, приличаха на хилядите като тях. Несъмнено щяха да разглеждат онова, което искат, подпомагани от Бадекър19 и да останат слепи за всичко друго. Където и да се намирах, щяха да посещават само английски библиотеки и да ходят само в английски църкви и беше почти сигурно, че едната от тях или и двете рисуват по малко. Както каза и моят приятел, нищо вълнуващо или забележително нямаше да им се случи, дори и да обиколяха половината свят. Отвърнах поглед от тях, за да погледна отново нашата гъвкава испанка с полупритворените й, изпълнени с нега очи и се усмихнах.
— Бедните — каза Джейн Хелиър с въздишка. — Но все пак смятам, че е глупаво да не положиш достатъчно усилия, за да изглеждаш възможно най-добре. Онази жена от Бонд Стрийт — Валънтайн, е наистина чудесна. Одри Денман често ходи при нея и видяхте ли я в „Стъпка надолу“? Направо е възхитителна в ролята на ученичката в първо действие. Макар Одри да е най-малко на петдесет. Всъщност случайно дочух, че даже наближавала шестдесетте.