„Такива неща се случвай доста често — казах аз. — Да се спаси давещ се не е лесна работа.“
„Това е ужасно — продължи мис Бартън. — Пристигнахме едва вчера и се наслаждавахме на слънцето и на малката ни ваканция. А сега това… тази ужасна трагедия!“
Поразпитах я тогава по-подробно за мъртвата, като й обясних, че ще направя каквото мога за нея, но че испанските власти ще поискат пълна информация. Тя ми разказа с готовност. Мъртвата — мис Ейми Дърант — била нейна компаньонка и започнала работа при нея преди пет месеца. Двете се разбирали много добре, но мис Дърант почти не говорела за своите близки. От ранна възраст останала сираче и я отгледал един неин чичо. От двадесет и една годишна възраст сама започнала да си изкарва прехраната.
— Е, това бе всичко — завърши докторът. Замълча, после отново проговори, наблягайки на думите си: — И така, това бе всичко.
— Не разбирам — рече Джейн Хелиър. — Свършихте ли? Искам да кажа, много е трагично, но едва ли е… е, не е това, което аз разбирам под „страшно“.
— Смятам, че има продължение — намеси се и сър Хенри.
— Да — потвърди доктор Лойд. — Има продължение. По същото време, видите ли, се случи нещо доста странно. Аз, разбира се, разпитах рибарите и другите хора за това, което са видели. Те все пак бяха очевидци. Една жена ми разказа нещо любопитно. Въобще не му обърнах внимание тогава, но по-късно си го припомних. Твърдеше, видите ли, че на мис Дърант й нямало нищо, когато извикала. Другата доплувала до нея и, според тази жена, съвсем преднамерено натиснала главата на мис Дърант под водата. Както казах, не обърнах голямо внимание — беше толкова фантастична история, пък и нещата от брега изглеждат доста различно. Мис Бартън може да се е опитвала да предизвика загуба на съзнание у приятелката си, давайки си сметка, че хватката на обзетата от паника жена може да ги удави и двете. Разбирате ли, според разказа на испанката изглеждало като че ли… ами като че ли мис Бартън умишлено се е опитала да удави своята компаньонка. Както казах, тогава почти не обърнах внимание на тази история, припомних си я едва по-късно. Нашето най-голямо затруднение бе да открием нещо повече за тази жена — Ейми Дърант. Изглежда, че е имала роднини. Мис Бартън и аз прегледахме вещите й. Намерихме един адрес и написахме писмо, но се оказа, че това било само стая, която тя наела, за да съхранява нещата си. Хазяйката не знаела нищо, видяла я само когато й давала стаята. Мис Дърант отбелязала преди време, че все й се е искало да си има собствено местенце, където да може да се завърне, когато пожелае. Имало малко хубави стари мебели и няколко подвързани броя на списание „Академично изкуство“, както и сандък, пълен с платове, купени по разпродажби, но никакви лични вещи. Споменала на хазайката си, че родителите й са умрели в Индия, докато тя още била дете и че я отгледал един неин роднина, който бил пастор, но не уточнила дали той бил брат на майка и, или на баща й, така че името му не беше ориентир. Не бих казал, че имаше нещо мистериозно, просто информацията беше недостатъчна. Сигурно има много самотни жени — горди и необщителни, които са в същото положение. Сред вещите й в Лас Палмас открихме няколко снимки — доста стари и избледнели, подрязани, за да могат да паснат на рамките, в които бяха сложени, поради което върху тях липсваше името на фотографа. Намерихме и един стар дагеротип20, който може да е бил на майка й, или по-вероятно на баба й. Тя била препоръчана на мис Бартън от две места. Мис Бартън беше забравила едното име, но след известни усилия си припомни другото. Оказа се на някаква дама, която тогава заминала да живее в чужбина, а именно в Австралия. Писахме й, но отговорът, разбира се, дойде след доста време и мога да кажа, че когато пристигна, не ни бе от особена полза. Пишеше, че мис Дърант работела при нея като компаньонка и била много способна и приятна жена, ала тя не знаела нищо за личния й живот, нито пък за роднините й. Ето това е, както казах, наистина не е кой знае какво. Но тези две неща, взети заедно, събудиха моето безпокойство — Ейми Дърант, за която никой нищо не знаеше и необичайната история на испанката. Да, но ще добавя и трето — когато за пръв път се надвесвах над тялото, мис Бартън, докато се отдалечаваше към хижата, се обърна назад. На лицето й бе изписано такова изражение, което бих определил като болезнен страх и мъчителна тревога.
Това изражение остана дълбоко запечатано в съзнанието ми. Тогава обаче не ми се стори необичайно. Отдадох го на скръбта й по нейната приятелка, но видите ли, по-късно разбрах, че между тях нещата не са лежали на приятелска основа. Не е имало никаква всеотдайна привързаност, която да породи дълбока печал, в случай че едната от тях умре. Мис Бартън харесвала Ейми Дърант и била потресена от смъртта й, но само толкова. Откъде тогава тази болезнена тревога? Този въпрос не спираше да ме занимава. Не можеше да съм изтълкувал погрешно този поглед. И почти против волята ми в моето съзнание започна да се оформя определен отговор. Ако предположим, че разказът на испанката е истина, ако предположим, че Мери Бартън умишлено и хладнокръвно се е опитала да удави Ейми Дърант? Успяла е да задържи главата й под водата, докато се прави, че уж я спасява. На помощ идва лодка. А те двете са на един самотен и отдалечен плаж. И тогава се появявам аз — последното нещо, което тя очаква. Доктор! И то английски! Тя много добре знае, че има случаи, когато хора, престояли под вода доста повече време от Ейми Дърант, са били връщани към живот чрез изкуствено дишане. Но тя трябва да изиграе ролята си и си тръгва, оставяйки ме сам с нейната жертва, а като се обръща за един последен поглед, на лицето й е изписан ужасен и болезнен страх. Дали Ейми Дърант няма да оживее и да разкаже каквото знае?