„Мислите ли — рече тя, — че е възможно човек да бъде оправдан, задето е взел правосъдието в собствените си ръце?“
Отвърнах, че това е доста труден въпрос, но общо взето смятам, че не. Законът си е закон и всички ние трябва да го спазваме.
„Дори когато е безсилен?“
„Не ви разбирам добре.“
„Трудно е за обяснение, но би ли могъл човек да стори нещо, което се смята определено за нередно — дори за престъпление, макар и да е било продиктувано от основателна причина?“ Отвърнах сухо, че вероятно някои престъпници точно така са мислели и тя се смути.
„Но това е ужасно! — възропта тя. — Ужасно!“ — После с променен тон ме помоли да й дам някакво приспивателно. Не можела да спи добре след — тя се поколеба — след онзи страховит шок.
„Сигурна ли сте, че това е причината? Че нищо друго не ви тревожи? Че нещо не ви тежи?“
„Да ми тежи? Че защо да ми тежи?“ — Гласът й бе изпълнен с гняв и подозрителност.
„Понякога тревогата е причина за безсъние“ — казах незаангажирано аз.
Тя за момент като че ли се замисли.
„Тревога за бъдещето ли имате предвид, или тревога за миналото, което не може да бъде променено?“
„И двете.“
„Само дето няма никаква полза човек да се тревожи за миналото. Не можеш да върнеш… Ох, пък и какъв ли смисъл има? Човек не трябва да се замисля! Не трябва!“ Подписах й слабо приспивателно и се сбогувахме. След като си тръгнах доста мислих върху думите, които бе казала. „Не можеш да върнеш…“ Какво? Или пък… кого? Смятам, че този наш последен разговор донякъде ме подготви за онова, което щеше да последва. Разбира се, не го очаквах, но когато то стана, не се изненадах. Защото, видите ли, Мери Бартън през цялото време ми правеше впечатление на добросъвестна жена — не на човек със слаби устои, а на жена с принципи, която би действала съобразно тях и която не би отстъпила, докато вярва в тях. Почудих се дали при последния ни разговор тя не бе започнала да се съмнява в собствените си убеждения. Зная, че думите й ми подсказаха първите наченки на онова душевно терзание — угризенията на съвестта. Мястото на действието, което последва, бе в Корнуол — в един малък курорт, доста пуст по това време на годината. Сигурно е било… я да видим… в края на март. Научих за станалото от вестниците. Една дама отседнала в малък тамошен хотел — някоя си мис Бартън. Държала се доста странно и особено и това направило впечатление на всички. Нощем се разхождала нагоре-надолу из стаята си, мърморейки си сама и не оставяла хората в съседните стаи да спят. Един ден навестила викария и му казала, че има да му съобщи нещо изключително важно. Заявила, че е извършила престъпление. После, вместо да продължи, рязко станала и казала, че ще се отбие някой друг път. Викарият решил, че е леко мръднала и не приел самообвиненията й сериозно. Още на следващата сутрин открили, че тя отсъства от стаята си. Оставила бележка, адресирана до съдебния следовател. В нея пишело следното:
Опитах се вчера да говоря с викария и да му призная всичко, но не ми беше позволено. Тя не ми даде. Има само един начин, по който мога да изкупя вината си — живот срещу живот. Моят живот трябва да свърши така, както свърши нейният. И аз трябва да се удавя в дълбокото море. Вярвах, че постъпката ми е оправдана, сега обаче виждам, че не е било така. Ако искам Ейми да ми прости, трябва да отида при нея. Нека никой не бъде обвиняван за моята смърт.
Дрехите бяха намерени на брега, на едно усамотено заливче наблизо и изглеждаше съвсем ясно, че тя се е съблякла там, влязла е в морето и смело е заплувала към мястото, където се знае, че течението е опасно и може да те повлече надолу. Тялото не беше намерено и след време бе прието, че е умряла. Беше богата жена — оказа се, че имуществото й възлиза на сто хиляди лири. Тъй като умряла, без да остави завещание, всичко отиваше при най-близките й родственици — семейство нейни братовчеди в Австралия. Вестниците дискретно споменаха за трагедията на Канарските острови, като изтъкнаха хипотезата, че смъртта на мис Дърант разстроила разсъдъка на приятелката й. При следствието бе издадено обичайното в тези случаи заключение: „Самоубийство вследствие временно умопомрачение“. И така завесата на трагедията на Ейми Дърант и Мери Бартън се спусна.
Последва дълга пауза, след което Джейн Хелиър тежко въздъхна.