— Може би, може би — рече полковник Бантри. — Но това не намалява сериозността… на… ъ-ъ-ъ… сериозността… — той спря доста объркан.
Сър Хенри Клидъринг се засмя.
— Деветдесет и девет на сто от хората несъмнено мислят като вас — каза той. — Но знаете ли, от значение е не вината, а… невинността. Ето това много хора никога не ще схванат.
— Не разбирам — обади се Джейн Хелиър.
— Аз пък разбирам — рече мис Марпъл. — Когато мисис Трент откри, че от чантата и липсва половин крона, човекът, комуто това се отрази най-зле, бе нейната приходяща прислужница — мисис Артър. Разбира се, семейство Трент смятаха, че е тя, но понеже бяха добри хора и знаеха, че тя има многобройно семейство и съпруг, който пие, те… е, естествено не искаха да се стига до крайности. Но отношението им към нея се промени и не я оставяха да се грижи за къщата в тяхно отсъствие, което предизвика голяма промяна и у самата нея. Това се отрази на мнението и на други хора. И тогава изведнъж се разбра, че виновна е гувернантката. Мисис Трент видяла през една врата отражението й в огледалото. Чиста случайност, макар аз да предпочитам да го наричам провидение. Мисля, че точно същото има предвид и сър Хенри. Повечето хора биха се заинтересували кой е взел парите, но се оказа, че е бил най-малко вероятният човек — също като в детективските разкази! Ала единствената личност, за която това е било въпрос на живот и смърт, бе клетата мисис Артър, която нищо не бе сторила. Това имахте предвид, нали, сър Хенри?
— Да, мис Марпъл, съвсем точно ме разбрахте. В случая, който разказахте, вашата прислужница е извадила късмет, невинността й е била доказана. Но някои хора цял живот се превиват под тежестта на подозрения, които са напълно безпочвени.
— Точно определен случай ли имате предвид, сър Хенри? — хитро го подпита мисис Бантри.
— Всъщност да, мисис Бантри — много любопитна случка. Смятахме, че е извършено убийство, но не успяхме да го докажем.
— С отрова, предполагам — прошепна Джейн Хелиър. — Такава, която не може да се определи.
Доктор Лойд неспокойно се размърда, а сър Хенри поклати глава.
— Не, скъпа госпожице. Нямаше никакви тайнствени отровни стрели като тези на южноамериканските индианци! Де да беше нещо такова! Но трябваше да се занимаваме с нещо далеч по-прозаично, всъщност толкова прозаично, че нямаше никаква надежда да изобличим извършителя на престъплението. Възрастен джентълмен паднал по стълбите и си счупил врата. Един от онези нещастни случаи, които стават всеки ден.
— Но какво всъщност се е случило?
— Кой би могъл да каже? — сви рамене сър Хенри. — Бил е бутнат отзад? Опъната връв в горния край на стълбите, отстранена след това внимателно? Никога не ще узнаем това.
— Но вие все пак мислите, че… че не е било случайно? И защо? — попита докторът.
— Това е доста дълга история, но… е, да, ние сме съвсем сигурни. Както казах, няма никакъв шанс да изобличим някого за това действие — уликите са твърде оскъдни. Но случаят има и друг аспект — този, за който говорех. Видите ли, имаше четири души, които са могли да свършат тази работа. Единият е виновен, но другите трима са невинни. Ако не разберем истината, ужасната сянка на съмнението ще продължи да тегне и върху другите трима души.
— Мисля — рече мисис Бантри, — че ще е по-добре да ни разкажете вашата дълга история.
— В края на краищата, няма смисъл да я правя толкова дълга — каза сър Хенри. — Във всеки случай мога поне да посъкратя началото. Отнася се до една германска тайна организация — „Черната ръка“, нещо подобно на Камората или на това, което повечето хора си мислят, че тя представлява. Организация, чиято основна дейност са изнудването и тероризмът. Сформирала се е точно след войната и е достигнала удивителни размери. Много хора станали нейна жертва. Властите не успяха успешно да й се противопоставят, тъй като тайните й бяха ревниво пазени и беше почти невъзможно да се намери човек, който би могъл да бъде убеден да я предаде. В Англия не се знаеше много за нея, но в Германия тя оказваше парализиращ ефект върху хората. Накрая бе разтурена, а членовете й — разпилени благодарение усилията на един човек, доктор Розен, който навремето беше важна фигура в тайните служби. Той станал неин член, проникнал в самата й сърцевина и взел дейно участие, както вече казах, в нейното унищожение. Но вследствие на това той бил белязан и се сметнало за благоразумно да напусне Германия, във всеки случай поне за известно време. Дошъл в Англия, а ние бяхме писмено предупредени от берлинската полиция. С него проведохме разговор на четири очи. Той възприемаше участта си спокойно и примирено. Не хранеше съмнения относно бъдещето, което го очаква.