— Има интересни подробности около това писмо — намеси се и сър Хенри. — Според Темпълтън доктор Розен го отворил на закуска и му го подхвърлил, казвайки, че въобще не бил чувал за такъв мъж.
— Ама не е бил мъж — каза Джейн Хелиър. — Подписано е „Далия“.
— Трудно е да се каже точно как е — вметна доктор Лойд. — Може да е било и Далий, но определено прилича повече на „Далия“. Но ми прави впечатление фактът, че почеркът е мъжки.
— Знаете ли, това е интересно — каза полковник Бантри. — Това, че го е хвърлил над масата по този начин, правейки се, че нищо не знае. Искал е да види нечия реакция, но чия… на момичето? Или на мъжа?
— А защо не е и на готвачката? — предположи мисис Бантри. — Тя може да е била в стаята, за да поднесе закуската. Но това, което не разбирам, е… изключително странно… — Тя се намръщи над писмото.
Мис Марпъл се приближи до нея. Протегна пръст и докосна листа. Двете си зашушукаха.
— Но защо секретарят е скъсал другото писмо? — попита изведнъж Джейн Хелиър. — Изглежда… о! Не знам. Изглежда… странно! И защо ще получава писма от Германия? Въпреки, разбира се, че ако е извън подозрение, както вие казвате…
— Но сър Хенри не е казал това — бързо рече мис Марпъл и вдигна поглед, прекъсвайки тихото си съвещание с мисис Бантри. — Той каза четирима заподозрени. Това значи, че включва и мистър Темпълтън. Права съм, нали, сър Хенри?
— Да, мис Марпъл. Горчивият ми опит ме е научил на едно — никога не казвай, че някой е извън подозрение. Току-що ви изложих причините защо другите трима може, в края на краищата, да се окажат виновни, дори и да изглежда неправдоподобно. Не приложих на времето същия принцип спрямо Чарлс Темпълтън. Но накрая трябваше да го направя, прилагайки правилото, за което току-що ви споменах. Принуден бях да призная следното: всяка армия, всяка флота, всяка полиция има в редиците си известен брой предатели, истина, която никак не ни се ще да признаем. Така че аз безпристрастно подложих на проверка положението на Чарлс Темпълтън. Често си задавах същия въпрос, който постави и мис Хелиър. Защо единствен той от цялата къща не можеше да предостави писмото, което беше получил, и то писмо с германска марка? И от къде на къде ще получава писма от Германия? Този последен въпрос звучеше съвсем невинно и аз всъщност си позволих да му го задам. Отговорът му бе съвсем прост. Сестрата на майка му била омъжена за германец, а писмото било от неговата германска братовчедка. И така научих нещо, което не ми беше известно — Чарлс Темпълтън имал роднински връзки с германци. А това определено го постави в списъка на заподозрените. Той беше мой човек. Момък, когото винаги бях харесвал и комуто можех да се доверя, но справедливостта изисква да призная, че той оглави списъка. Но ето сега… не съм сигурен! Не зная… И по всяка вероятност никога няма да узная. Тук не става дума за наказание на убиеца. Говорим за нещо, което на мен ми се струва сто пъти по-важно. Може би за разбиването на кариерата на един почтен човек… само заради едно съмнение… съмнение, което обаче не можех да пренебрегна.
Мис Марпъл се покашля и тихо каза:
— Тогава, сър Хенри, ако правилно ви разбирам, за вас мистър Темпълтън е главният заподозрян?
— В известен смисъл — да. Хипотетично това трябва да се отнася и за останалите трима, но не в същата степен, за тях случаят не е такъв. Да вземем например Добс — може да се каже, че го подозирам, но в действителност от това името и кариерата му няма да пострадат. В селото и представа си нямат, че смъртта на стария доктор Розен не е в резултат на нещастен случай. Репутацията на Гертруд ще пострада малко повече. Например това ще доведе до промяна в отношението на фройлайн Розен към нея, но за Гертруд вероятно това не е от голямо значение. Колкото до Грета Розен — е, тук се натъкваме на едно затруднение. Грета е симпатично момиче, Чарлс Темпълтън е красив млад мъж. В продължение на пет месеца те са живели заедно, при това лишени от компания отвън. И неизбежното станало. Влюбили се един в друг, макар да не са стигнали до мига, в който гласно да признаят този факт. И така, идва нещастието. Оттогава изминаха три месеца и ден-два след като се прибрах оттам, бях посетен от Грета Розен. Тя беше продала вилата и си заминаваше за Германия, след като най-сетне бе уредила делата на чичо си. Дойде лично при мен, макар да знаеше, че се бях пенсионирал, защото искаше да ме види във връзка с наистина личен въпрос. Известно време говореше с недомлъвки, но накрая си каза всичко. Какво съм мислел аз? От това писмо с германската марка… много, много се тревожела… но защо Чарлс го е скъсал? Дали всичко било наред? Разбира се, трябвало да е така! Естествено, тя му вярвала, но… ох! Само да знаела истината! Да знаела истината със сигурност! И виждате ли сега? Същите притеснения — да искаш да вярваш, но да се прокрадват и ужасни подозрения. Дълбоко в себе си да си убеден в невинността на някого, но въпреки това да се съмняваш. Говорих с нея съвсем откровено и я помолих в замяна и тя да бъде честна с мен. Попитах я дали обича Чарлс и какви са неговите чувства към нея.