— Направо ме смайвате — каза доктор Лойд. — Че какъв приемлив план можехте да изработите?
— Имах готов такъв, бъдете спокоен — отвърна мис Марпъл. — Но той бе по-хитър от мен, нямаше да чака. Мислел си е, че може би го подозирам, затова нанесе удара, преди да имам време да се уверя със сигурност. Знаеше, че един евентуален инцидент ще предизвика подозрения. Така че той се реши на убийство.
Наоколо се разнесе въздишка. Мис Марпъл кимна и сурово сви устни.
— Боя се, че ви разкрих какво се случи прекалено рано. Трябва да се опитам да ви разкажа точно какво стана. Постоянно се терзая за това, струва ми се, че трябваше по някакъв начин да се опитам да го предотвратя. Но несъмнено Провидението знае по-добре от нас. Във всеки случай направих каквото можах. Във въздуха витаеше нещо, което можех да опиша единствено като тайнствена прокоба. Сякаш върху всички ни лежеше някаква тегоба, предчувствие за нещастие. Първи беше портиерът Джордж. Работил там от години и познаваше всички. Бронхит, пневмония и се помина на четвъртия ден. Ужасно тъжно! Беше голям удар за всички. Случи се четири дни преди Коледа. После една от прислужничките — такова хубаво момиче — наранила си пръста и получила отравяне на кръвта. Умря всъщност за двадесет и четири часа. Бях в салона с мис Тролъп и старата мисис Карпентър, която като някакъв вампир сякаш се наслаждаваше на всичко това, ако ме разбирате.
„Помнете ми думите — рече тя. — Това не е краят. Нали знаете поговорката? «Където са две, там са и три». Неведнъж се е оказвало така. Ще умре още някой, няма съмнение. Няма да чакаме дълго. Където са две, там са и три.“
Докато изричаше последните си думи, кимайки с глава и потраквайки с куките за плетене, случайно вдигнах глава и видях мистър Сандърс да седи на прага. За миг го сварих неподготвен и разчетох изражението на лицето му като отворена книга. До последния си час ще вярвам, че именно тези прокобни думи на мисис Карпентър му подсказаха проклетата идея. Видях направо как мозъкът му заработи. Той влезе в стаята с онази негова добродушна усмивка на уста.
„Искате ли да направя някакви коледни покупки за вас, госпожи? — попита той. — След малко отивам в Кестън.“ — Постоя при нас минута-две, като се усмихваше и разговаряше, а после си тръгна.
Както казах, бях разтревожена и запитах направо:
„Къде е мисис Сандърс? Знае ли някой?“
Мис Тролъп каза, че била отишла при някакви нейни приятели — семейство Мортимър — да поиграе бридж и за известно време това ме поуспокои. Но все още бях много разтревожена и несигурна какво да предприема. Някъде след около половин час тръгнах да се качвам към стаята си. Там срещнах доктор Коулс, който бе моят лекар, да слиза по стълбите, докато аз се изкачвах и понеже случайно исках да се консултирам с него относно моя ревматизъм, веднага го отведох в стаята си. Тогава той ми спомена (поверително, разбира се) за смъртта на онова бедно момиче Мери. Управителят не искал новината да се разчува, каза ми той, така че трябвало да я пазя в тайна. Разбира се, не му казах, че през последния един час дискутирахме само това… всъщност още откакто бедната девойка издъхна. Тези неща се разчуват веднага и човек с неговия опит би следвало да го знае добре. Доктор Коулс обаче винаги си е бил обикновен, доверчив човечец, който вярва в онова, което нему е удобно и точно това ме разтревожи минута по-късно. Каза, че като си тръгвал онзи Сандърс, го помолил да хвърли един поглед и на съпругата му. Изглежда напоследък била леко неразположена — лошо храносмилане и прочие. Да, ама точно същия ден Гладис Сандърс ми беше казала, че имала отлично храносмилане и била много признателна за това. Виждате ли? Моите подозрения към онзи човек не само се възвърнаха, но се и усилиха стократно. Той подготвяше почвата — за какво? Доктор Коулс си тръгна, преди да се реша дали да говоря с него или не… макар че всъщност и да бях го заговорила, нямаше да знам какво да му кажа. Като излизах от стаята си, самият Сандърс слизаше от по-горния етаж надолу по стълбите. Беше облечен за излизане и пак ме попита дали можел да направи нещо за мен в града. Сторих всичко възможно, за да бъда любезна с него. После отидох право във всекидневната да си поръчам чай. Помня, че беше точно пет и половина. Страхувам се дали ще успея да ви предам ясно какво се случи после. В седем без четвърт все още бях в салона, когато мистър Сандърс влезе вътре. С него бяха още двама господа и тримата бяха в доста приповдигнато настроение. Мистър Сандърс остави двамата си приятели и дойде веднага при нас с мис Тролъп. Обясни, че искал съвета ни за един коледен подарък, който щял да направи на жена си. Ставаше дума за вечерна ръчна чанта.