Инспекторът вдигна поглед и изпитателно ме изгледа.
„Шапката? Какво искате да кажете?“ Обясних, че тя е била на главата на бедната Гладис, докато сега лежеше до нея. Бях решила, разбира се, че полицията я е свалила. Инспекторът обаче категорично отрече. Досега нищо не било пипано или местено. Той стоеше, вперил поглед на долу към проснатото тяло на бедната Гладис и се мръщеше озадачено. Гладис беше облечена в дрехите, с кои то е излизала — тъмночервено връхно палто от туид със сива кожена яка. Евтината й шапка от червен филц стоеше до главата й. Инспекторът остана мълчалив за известно време, като се мръщеше. После му хрумна една идея.
„Мадам, ще можете ли случайно да си спомните дали на ушите й е имало обици и дали изобщо покойната е имала навик да носи обици?“
За щастие имам навика да наблюдавам хората внимателно. Спомних си, че на ушите й проблясваха перли точно под ръба на шапката, макар да не бях забелязала дали ги е носила редовно. Затова можех да отговоря утвърдително само на първия му въпрос.
„Тогава това обяснява нещата. Кутията й за скъпоценности е била обрана, не че е имало нещо кой знае колко ценно, доколкото разбрах. Пръстените са били свалени от пръстите й. Убиецът сигурно е забравил обиците и се е върнал за тях, след като трупът е бил намерен. Хладнокръвен тип! Или може би… — той огледа стаята и бавно изрече: — Може би се е крил тук в стаята… през цялото време.“ Само че аз отхвърлих тази идея. Обясних му, че самата аз бях погледнала под леглото, а управителят — в гардеробите. Нямаше къде другаде да се скрие човек. Вярно, че отделението за шапки в средата на гардероба беше заключено, но тъй като беше много плитко и имаше рафтове, никой не би могъл да се свре там. Инспекторът бавно клатеше глава, докато му обяснявах всичко това.
„Ще се доверя на думите ви, мадам — каза той. — В такъв случай, както вече допуснах, той сигурно се е върнал. Много дързък тип!“
„Но управителят заключи вратата и взе ключа със себе си!“
„Това не е от значение. Балконът и противопожарният изход — ето откъде е влязъл крадецът. Най-вероятно сте прекъснали работата му и той всъщност се е измъкнал през прозореца, а след като вие сте си отишли, той се връща и продължава делото си.“
„Сигурен ли сте — попитах аз, — че наистина е бил крадец?“
Той сухо каза:
„Е, така изглежда, нали?“
Нещо обаче в неговия тон ми се понрави. Усещах, че не възприема насериозно мистър Сандърс в ролята на скърбящ вдовец. Видите ли, честно да си кажа, бях напълно под влиянието на това, което, струва ми се, нашите съседи французите наричат: „dee fixe“. Знаех, че този мъж Сандърс е искал жена му да умре. Но не допусках станалото да е просто едно странно и фантастично съвпадение. Преценката ми за мистър Сандърс бе абсолютно точна и правилна, сигурна бях в това. Този човек беше негодник. Но въпреки че лицемерните му демонстрации на скръб нито за миг не бяха ме заблудили, помня как тогава реших, че изненадата и удивлението му са превъзходно изиграни. Изглеждаха съвършено неподправени, ако разбирате какво искам да кажа. Трябва да призная, че след разговора с инспектора започна да ме обзема някакво странно чувство на неувереност. Защото ако Сандърс бе извършил това ужасно деяние, не можех да измисля нито една смислена причина защо ще се връща през противопожарния изход и ще сваля обиците от ушите на жена си. Това би било неразумно, а Сандърс беше доста умен мъж, ето защо винаги го бях смятала за опасен.
Мис Марпъл изгледа слушателите си.
— Виждате, навярно, какво имам предвид. Много често на този свят стават най-неочаквани неща. Бях напълно сигурна и мисля, че именно това ме беше заслепило. Последвалото за мен се оказа истински шок. Защото се доказваше извън всякакво съмнение, че не е било възможно мистър Сандърс да е извършил престъплението…
Мисис Бантри ахна изненадано. Мис Марпъл се обърна към нея.
— Зная, скъпа, не това очаквахте, когато започнах разказа си. Аз също не го очаквах. Но фактите са си факти и ако се окаже, че си преценила някой от тях погрешно, трябва да се примириш и да започнеш отначало. Знаех, че мистър Сандърс си бе роден убиец и не можеше да стане нищо, което да разклати това мое твърдо убеждение. А сега навярно бихте искали да научите истинските факти. Както знаете, мисис Сандърс следобеда е играла бридж с някакви свои приятели — семейство Мортимър. Тръгнала си е около шест и четвърт. Пътят от дома на приятелите й до баните се изминава пеша за около четвърт час и дори за по-малко, ако човек бърза. Прибрала се е тогава около шест и половина. Никой не я е видял, така че трябва да е влязла през страничния вход и бързо да се е качила в стаята си. Преоблича се (бежовото сако и пола, с които е била на бридж, висяха в гардероба) и явно се е приготвяла да излезе отново, когато ударът е бил нанесен. Казват, че е съвсем възможно тя въобще да не е разбрала кой я е ударил. Разбрах, че торбата с пясък е много ефикасно оръжие. Изглежда нападателите са се криели в стаята, вероятно в едно от големите крила на гардероба — това, което тя обикновено не отваря. Сега за действията на мистър Сандърс. Излязъл, както казах, около пет и половина или малко по-късно. Отбил се в няколко магазина за покупки и около шест часа влязъл в „Гранд Спа Хотел“, където е попаднал на двама приятели, същите, с които по-късно дойде и в баните. Поиграли билярд и, както разбрах, изпили заедно доста уиски със сода. Тези двамата (Хичкок и Спендър) всъщност са били с него през цялото време от шест нататък. Върнали са се пеш заедно в баните и той ги остави за малко, когато дойде при мен и мис Тролъп. Както ви казах, това стана в седем без четвърт — време, през което жена му вече е била мъртва. Трябва да ви кажа, че аз самата разговарях с двамата му приятели. Те въобще не ми харесаха. Не бяха нито приятни, нито възпитани, но бях съвсем сигурна в едно — говореха истината, когато заявиха, че Сандърс през цялото време е бил в тяхната компания. Появи се и още една малка подробност. Изглежда по време на бриджа мисис Сандърс е била повикана на телефона. Някой си мистър Литълуърт искал да говори с нея. Изглеждала и развълнувана, и доволна от нещо и допуснала една-две груби грешки. Тръгнала си доста по-рано, отколкото се е очаквало. Попитаха мистър Сандърс дали познава приятел на жена си на име Литълуърт, но той заяви, че не бил чувал за човек с подобно име. А, струва ми се, за мен това се потвърждава и от цялостното поведение на жена му, защото тя също изглежда не е познавала такава личност. Въпреки че се е върнала от телефонния разговор засмяна и зачервена — може би който и да се е обадил, не се е представил с истинското си име. Това само по себе си е доста подозрително, нали? Както и да е, тази загадка за момента бе оставена настрана. Историята за крадеца, която изглежда невероятна — или алтернативната хипотеза, че мисис Сандърс се е приготвяла да излиза, за да се срещне с някого. Дали този някой е дошъл в нейната стая през противопожарния изход? Скарали ли са се? Или той вероломно я е нападнал изотзад? — Мис Марпъл спря.