— Е? — рече сър Хенри. — Какъв е отговорът?
— Чудя се дали някой от вас може да познае?
— Аз не съм много добра в гатанките — каза мисис Бантри. — Изглежда жалко, че Сандърс е имал такова превъзходно алиби, но ако вас то ви задоволява, тогава значи с него всичко е наред.
Джейн Хелиър поклати красивата си глава и запита:
— Защо — каза тя — е било заключено отделението за шапки?
— Колко умно от ваша страна, скъпа — каза мис Марпъл и лъчезарно й се усмихна. — Точно това се чудих и аз, макар обяснението да беше съвсем просто. В него имаше чифт домашни пантофи с бродерия и няколко джобни носни кърпи, които бедното момиче беше избродирало, за да ги подари на съпруга си за Коледа. Затова заключила отделението за шапки. Открихме ключа в ръчната й чанта.
— О! — възкликна Джейн. — Тогава това въобще не е интересно.
— А, напротив! — рече мис Марпъл. — Това е всъщност единственият истински интересен факт… факт, който проваля целия план на убиеца.
Всички впериха поглед в старата дама.
— И аз не го проумях в продължение на два дни — продължи мис Марпъл. — Чудех се непрестанно… и тогава изведнъж — хоп! Всичко се изясни! Отидох при инспектора, помолих го да направим един експеримент и той прие.
— Какъв експеримент?
— Накарах го да пробва онази шапка на главата на клетото момиче — и, разбира се, тя не й стана. Нямаше и как да й стане — видите ли, това не беше нейна шапка.
Мисис Бантри ококори очи.
— Но първо на първо тя е била на нейната глава.
— Не на нейната… — мис Марпъл спря за миг, за да могат думите й да бъдат осмислени и след това продължи: — Приехме, че там е лежало тялото на бедната Гладис, но ние въобще не разгледахме лицето. Помните, че лежеше по очи и шапката го дозакриваше.
— Но тя е била убита?
— Да, по-късно. По времето, по което сме звънели на полицията, Гладис Сандърс все още си е била жива.
— Искате да кажете, че някой се е престорил на нея? Но несъмнено, когато сте я докоснали…