— Ами тогава — рече Джейн Хелиър — за нея е било по-добре така. Много по-добре. Ще ми се… — и тя спря.
Мис Марпъл погледна популярната, красивата, преуспяващата актриса и кротко кимна с глава.
— Разбирам, скъпа — рече нежно тя. — Разбирам.
Глава XI
Смъртоносната билка
— Ваш ред е, мисис Б. — рече насърчително сър Хенри Клидъринг.
Мисис Бантри, неговата домакиня, го погледна хладно и укоризнено.
— Вече ви казах, че не искам да ме наричат мисис Б. Звучи недостойно.
— Шехеразада, тогава.
— Още по-малко пък съм Ше… как беше името?! Хич не ме бива да разказвам както трябва. Питайте Артър, ако не ми вярвате.
— Боравиш доста добре с фактите, Доли — каза полковник Бантри. — Но не те бива в разкрасяването им.
— Точно така — рече мисис Бантри, като шляпна по каталога с луковици, който държеше на масата пред себе си. — Изслушах разказите на всички ви и не знам как го правите. „Той каза“, „тя каза“, „зачудих се аз“, „помислиха си те“, „заключиха всички“… е, аз просто не го мога и туйто! А освен това не знам нищо, от което да направя цяла история.
— Не ви вярваме, мисис Бантри — каза доктор Лойд. Той поклати посивялата си глава с насмешливо недоверие.
Възрастната мис Марпъл каза с тихия си глас:
— Навярно, скъпа…
Мисис Бантри продължи упорито да клати глава.
— Просто не знаете колко обикновен е моят живот. Да вземем прислугата и трудностите в намирането на кухненски прислужници, обичайното отиване до града за дрехи, на зъболекар, или пък конните състезания (които Артър ненавижда), а и градината…
— А! — възкликна доктор Лойд. — Градината. Всички знаем какво обичате най-много, мисис Бантри.
— Сигурно е много хубаво да си имаш градина — каза Джейн Хелиър, красивата млада актриса. — В смисъл ако не се налагаше да копаеш или да си цапаш ръцете. Винаги много съм обичала цветята.
— Градината — рече сър Хенри. — Не може ли тя да ни бъде отправна точка? Хайде, мисис Б., случаят с отровните луковици, нарцисите убийци или пък смъртоносната билка!
— Странно е, че споменавате това — каза мисис Бантри. — Точно ме подсетихте. Артър, помниш ли онази случка в Клодъръм Корт? Нали се сещаш за стария сър Амброуз Бърси? Помниш ли за какъв изискан и очарователен старец го мислехме?
— Ама разбира се. Да, онази случка беше много странна. Продължавай, Доли.
— По-добре ти я разкажи, скъпи.
— Глупости. Продължавай. Трябва сама да се оправяш. Аз изпълних моята част.
Мисис Бантри пое дълбоко дъх, стисна двете си ръце, а на лицето й се изписа огромно умствено напрежение. После тя заговори бързо и гладко.
— Е, няма всъщност кой знае колко за разказване. Смъртоносната билка… ето това ме подсети, въпреки че лично аз си наричам този случай „лук и градински чай“.
— Лук и градински чай ли? — попита доктор Лойд.
Мисис Бантри кимна.
— Видите ли, всичко стана по този начин — заобяснява тя. — Бяхме отседнали, аз и Артър, в Клодъръм Корт у сър Амброуз Бърси и един ден по погрешка (макар и винаги да съм смятала, че бе доста глупава грешка) с градинския чай били набрани и доста листа от напръстник. Нея вечер патиците за вечеря бяха приготвени с тази плънка и всички се почувствахме доста зле, а едно бедно момиче — довереничката на сър Амброуз — почина от това — тя спря.
— Боже, Боже! — възкликна мис Марпъл. — Каква трагедия!
— Нали?
— Е — намеси се сър Хенри, — какво стана после?
— Нищо — отвърна мисис Бантри. — Това е всичко.
Всички ахнаха. Макар и предварително предупредени, те не бяха очаквали чак такава лаконичност.
— Но, уважаема госпожо — запротестира сър Хенри, — не може така. Това, което ни разказахте, е просто една трагична случка, но не и загадка в пълния смисъл на думата.
— Е, разбира се, има и още — рече мисис Бантри. — Но ако трябва да ви разкажа какво следва нататък, вие трябва да задавате въпроси.
Тя дръзко огледа събралите се и рече с умоляващ глас:
— Казах ви, че не мога да украсявам нещата! Не мога да разкажа една история така, както обикновено се прави.
— Аха! — възкликна сър Хенри. Той се изправи в креслото си и си нагласи лорнет на носа. — Знаете ли, намирам това за крайно стимулиращо, Шехеразада. Отправено е предизвикателство към нашата находчивост. Не съм съвсем сигурен, че не сте го направили нарочно — за да подразните нашето любопитство. Струва ни се, че ни предстоят няколко бързи рунда от играта „Двадесет въпроса“. Ще започнете ли вие, мис Марпъл?