— Бих искала да науча нещо повече за готвачката — каза мис Марпъл. — Сигурно е била много глупава жена, или пък крайно неопитна.
— Беше си просто много тъпа — рече мисис Бантри. — Доста рева след това, казвайки, че листата от напръстник й били предадени като листа от градински чай, така че тя откъде можела да знае, че не са?
— Не е свикнала сама да използва ума си — отбеляза мис Марпъл. — Вероятно е била възрастна жена и, смея да кажа, доста добра готвачка?
— О, чудесна — потвърди мисис Бантри.
— Ваш ред е, мис Хелиър — рече сър Хенри.
— О, искате да кажете… да задам въпрос? — настъпи пауза, докато Джейн мислеше. Накрая тя безпомощно каза: — Наистина… не знам какво да попитам — красивите й очи умолително се спряха на сър Хенри.
— Защо не за действащите лица, мис Хелиър? — предложи усмихнато той. Джейн все още изглеждаше озадачена. — Персонажите по реда на тяхното появяване — рече благо сър Хенри.
— О, да — каза Джейн. — Това е добра идея.
Мисис Бантри започна енергично да изброява участниците, отмятайки ги с пръсти:
— Сър Амброуз, Силвия Кийн (момичето, което умря), някаква нейна приятелка, която беше отседнала в къщата — Мод Уай — едно от онези смугли, грозновати момичета, които винаги успяват да създадат около себе си атмосфера на напрежение — въобще не знам как го правят. Там беше отседнал още и някой си мистър Кърл, който беше дошъл при сър Амброуз, за да разговарят за книги, нали знаете… редки книги — странни антики, написани на латински върху мухлясал пергамент. Джери Лоримър — съсед. Неговото имение „Феърлис“ граничеше с това на сър Амброуз. Там беше още и мисис Карпентър, една от онези котани на средна възраст, които като че ли винаги успяват да се намърдат в някое удобно местенце. Сигурно е била нещо като компаньонка на Силвия.
— Ако сега е мой ред — рече сър Хенри, — а предполагам, че е така, тъй като седя до мис Хелиър, искам доста информация. Нужен ми е кратък словесен портрет на гореизброените, ако обичате, мисис Бантри.
— О — поколеба се мисис Бантри.
— Първо сър Амброуз — продължи сър Хенри. — Да започнем с него. Как изглеждаше той?
— О, той беше много изискан старец, а всъщност не беше и толкова стар — предполагам на не повече от шестдесет години. Но беше с крехко здраве, страдаше от сърце, не можеше да изкачва стълбите и се наложило да се инсталира асансьор. Така че изглеждаше далеч по-стар отколкото бе всъщност. С много приятни обноски — изтънчен човек — тази дума го описва най-добре. Никога не се държеше грубо и не се разстройваше лесно. Имаше красива бяла коса и особено запленяващ глас.
— Добре — каза сър Хенри. — Представям си го сър Амброуз. Сега момичето — Силвия… как казахте, че й е името?
— Силвия Кийн. Беше красива, наистина много красива. Нали знаете — руси коси, прекрасна кожа. Може би не много умна, всъщност по-скоро глупава.
— О, стига и ти, Доли — запротестира съпругът й.
— Артър, разбира се, не е на същото мнение — сухо рече мисис Бантри. — Но тя беше тъпа, нито веднъж не каза нещо, което да си заслужава да се чуе.
— Беше едно от най-нежните създания, които съм виждал — топло каза полковник Бантри. — Само да я бяхте видели как играе тенис — очарователна, наистина очарователна. И беше много забавна, безкрайно забавно малко създание. С много привлекателно държание. Обзалагам се, че младите мъже там бяха на същото мнение.
— Точно тук грешиш — вметна мисис Бантри. — Младост като тази не привлича в днешно време съвременните млади мъже. Това се отнася главно за разни старчоци като тебе, Артър, които по цял ден бръщолевят само за млади момичета.
— Не е важно да си млад — каза Джейн. — Трябва да имаш СИ.
— Какво — попита мис Марпъл, — е „СИ“?
— Сексуално излъчване — отвърна Джейн.
— А, да — рече мис Марпъл. — По мое време казваха „да хващаш око“.
— Нелошо описание — обади се и сър Хенри. — Мисля, че описахте компаньонката като котана, мисис Бантри.
— Нямах предвид точно котка, нали разбирате — каза мисис Бантри. — По-различно е. Тя беше просто една голяма бяла мека и гальовно мъркаща персона. Винаги се държеше много сладко. Ето такава беше Аделейд Карпентър.