— На каква възраст?
— О, бих казала на около четиридесет. Живеела там от известно време, мисля откакто Силвия навършила единадесет. Много тактична жена. Една от онези вдовици, изпаднали в незавидното положение да имат голям брой аристократични роднини, но без да разполагат с пари. Лично на мен не ми харесваше, но пък аз и не обичам хора с толкова дълги бели ръце като нейните. Не обичам котки.
— Мистър Кърл?
— О, един от онези възрастни прегърбени мъже. Пълно е с такива хора, едва можеш да ги различиш един от друг. Говори много ентусиазирано за мухлясалите си книги, но за другите неща не е така. Не мисля, че сър Амброуз го познаваше много добре.
— А съседът Джери?
— Наистина много очарователен младеж. Беше сгоден за Силвия и затова цялата работа беше така тъжна.
— Чудя се… — започна мис Марпъл и спря.
— Какво?
— Нищо, скъпа.
Сър Хенри изгледа с любопитство старата дама. Сетне замислено рече:
— Значи тази млада двойка е била сгодена. Отдавна ли?
— От около година. Сър Амброуз се бе възпротивил на годежа, защото смяташе, че Силвия била още много малка. Ала след като издържа цяла година, в крайна сметка сър Амброуз се предаде и сватбата трябваше да се състои скоро.
„Разполагаше ли младата дама с някаква собственост?“
— Почти нищо — получаваше рента от някакви си сто-двеста лири годишно.
— Няма да изскочи заек от този храст, Клидъринг — рече полковник Бантри и се разсмя.
— Ред е на доктора да пита — каза сър Хенри. — Аз бях дотук.
— Моят интерес е главно професионален — започна доктор Лойд. — Бих искал да разбера какво гласеше медицинското свидетелство, издадено в хода на следствието… тоест ако нашата домакиня си спомня или знае нещо по въпроса.
— Спомням си смътно — каза мисис Бантри. — Беше отравяне с дигиталнин… правилно ли го казах?
Доктор Лойд кимна.
— Основното вещество, съдържащо се в напръстника — дигиталинът — е сърдечен стимулант. Всъщност е много ценно лекарствено средство за някои форми на сърдечна слабост. Изобщо много любопитен случай. Никога не съм мислил, че поемането на листа от напръстник с храната може да доведе до фатален изход. Тези истории за пострадали хора от консумация на отровни листа и плодове са силно преувеличени. Малцина знаят, че основният агент или алкалоидът трябва да бъде извлечен много внимателно и при специални условия.
— Оня ден мисис Макартър изпрати на мисис Туми някакви особени луковици — каза мис Марпъл. — А готвачката на мисис Туми ги взела за лук и разболя цялото семейство Туми.
— Но не са умрели — каза доктор Лойд.
— Не, не са умрели — призна мис Марпъл.
— Познавах едно момиче, което умря от отравяне с птомаин — каза Джейн Хелиър.
— Да продължим с разследването на престъплението — рече сър Хенри.
— Престъпление? — стресна се Джейн. — Мислех, че е било нещастен случай.
— Ако беше нещастен случай — започна меко сър Хенри, — не мисля, че мисис Бантри щеше да ни разказва тази история. Не, по моему това е било нещастен случай само привидно — зад тази случка се крие нещо престъпно. Спомням си един случай: неколцина гости на едно домашно празненство си бъбрели след вечеря. Стените били украсени с всякакви старомодни оръжия. Съвсем на шега един от гостите сграбчил някакъв стар пистолет и го насочил към друг човек, като се престорил, че стреля. Пистолетът бил зареден, гръмнал и убил мъжа. В този случай трябваше да установим първо — кой бе заредил тайно този пистолет, и второ — кой е трябвало да поведе и да насочи разговора, така че да се стигне до тази груба шега като резултат, защото човекът, стрелял с пистолета, бе напълно невинен! Струва ми се, че пред нас стои сега подобен проблем. Тези листа, съдържащи дигитални, нарочно са били смесени с градинския чай от някой, който е знаел какъв ще бъде резултатът. След като изключихме готвачката… изключихме готвачката, нали? — изниква въпросът кой е набрал листата и ги е занесъл в кухнята?
— Не е трудно да се отговори — каза Бантри. — Поне на втората част от въпроса. Самата Силвия занесла листата в кухнята. Част от всекидневната й работа беше да бере салата, подправки, да вади пресни моркови — все неща, които градинарите не могат да вършат като хората. Мразят да откъсват нещо младо и свежо, чакат го да стане голям и хубав екземпляр. Силвия и мисис Карпентър често се грижели за подобни неща. Всъщност напръстникът растял сред градинския чай в единия край на градината, така че грешката била съвсем естествена.