— Казвам, че който и да е планирал това, то той е подходил доста странно, като или е имал сляпа вяра в случайността, или пък е гледал съвършено безотговорно на човешкия живот. Трудно ми е да повярвам, че съществуват хора, способни нарочно да изтровят осем души, като целта им е, да премахнат един-единствен измежду тях.
— Разбирам идеята ви — замислено изрече сър Хенри. — Признавам, че трябваше да се сетя за това.
— Не е ли съществувала опасността и сам той да се натрови? — попита Джейн.
— Всички ли са присъствали на вечерята онази вечер? — осведоми се мис Марпъл.
Мисис Бантри кимна с глава.
— Всички.
— Мисля, че с изключение на мистър Лоримър, скъпа. Той не беше отседнал в къщата, нали?
— Не, но тогава вечеря с нас — каза мисис Бантри.
— О! — възкликна мис Марпъл с променен глас. — Това коренно променя нещата. — Тя се намръщи, ядосана на себе си. — Бях много глупава — промърмори тя. — Наистина много глупава.
— Признавам, че вашата идея ме тревожи, Лойд — каза сър Хенри.
— Как да сме сигурни, че момичето и то само онова момиче ще поеме фаталната доза?
— Не можем да сме сигурни — отвърна докторът. — Това ме навежда на другото предположение, което ще направя. Да допуснем, че в края на краищата не момичето е било нарочената жертва?
— Какво?
— При всеки случай на хранително отравяне резултатите са крайно несигурни. Няколко души ядат от едно ястие и какво става? Един-двама се чувстват леко неразположени, да кажем още двама се разболяват по-сериозно, а един умира. Това е изводът — няма никаква гаранция. Но има случаи, където могат да повлияят други фактори. Дигиталинът е медикамент, който действа пряко на сърцето и, както ви казах, предписва се при определени случаи. В онази къща е имало някой, който е страдал от сърце. Да допуснем, че той е бил избраната жертва? Това, което при другите няма да е фатално, ще е гибелно за него или поне така, не без основание, е решил убиецът. Че нещата са се развили по различен начин — е, това е само потвърждение на онова, което казах преди малко за несигурността и ненадеждността относно ефекта, който оказват лекарствените препарати върху хората.
— Сър Амброуз — каза сър Хенри. — Мислите, че той е бил нарочената жертва?
— Да, да… а, смъртта на момичето е в резултат на грешка.
— Кой е щял да получи парите след смъртта му? — попита Джейн.
— Много логичен въпрос, мис Хелиър. Един от първите, които задаваме в моята бивша професия — рече сър Хенри.
— Сър Амброуз имаше един син — бавно каза мисис Бантри. — Преди много години двамата се бяха скарали. Мисля, че момчето беше буйно. И все пак сър Амброуз не можеше да го лиши от наследство — ставаше дума за Клодъръм Корт. Мартин Бърси беше наследник на титлата и имота. Имаше обаче още много, с което сър Амброуз можеше да се разпореди както иска и което той остави на своята повереница Силвия. Зная това, защото той почина след по-малко от година от събитията, които описвам и не си направи труда да изготвя ново завещание след смъртта на Силвия. Мисля, че парите отидоха в хазната или май ги наследи синът му като негов най-близък родственик. Наистина не помня.
— Значи всичко се е оказало в полза на един син, който не е бил там тогава и едно момиче, което умира и също не е в състояние да го ликвидира — замислено каза сър Хенри. — Не звучи никак обещаващо.
— Другата жена не получи ли нещо? — попита Джейн. — Онази, която мисис Бантри нарече „котана“.
— Тя не беше спомената в завещанието — рече мисис Бантри.
— Мис Марпъл, вие не слушате! — каза сър Хенри. — В момента сте някъде другаде.
— Мислих си за стария мистър Баджър, аптекаря — отвърна мис Марпъл. — Имаше една много млада икономка, толкова млада, че можеше да му бъде не само дъщеря, но и внучка. Ни думица никому, а семейството му — голям брой племенници и племеннички бяха таили големи надежди. И когато той умря, ще повярвате ли, оказа се, че бил женен тайно за нея от две години! Разбира се, мистър Баджър беше просто един аптекар, един доста недодялан и най-обикновен старик, а пък сър Амброуз Бърси е бил много възпитан джентълмен, така поне каза мисис Бантри. И въпреки това човешката природа навсякъде е една и съща.
Настъпи пауза. Сър Хенри сурово погледна мис Марпъл, която му върна погледа; в кротките й сини очи танцуваше лукаво пламъче. Джейн Хелиър наруши тишината.
— Хубава ли беше тази мисис Карпентър? — попита тя.