— Не разбирам какво точно имате предвид, мис Марпъл? — попита доктор Лойд.
— Вие приемате — нали? — че сър Амброуз е страдал от такова заболяване, на което дигиталинът е можел да повлияе неблагоприятно. Но нищо не доказва, че е било така. Може пък да е било точно обратното.
— Обратното?
— Да, нали вие казахте, че той често е предписван за заболявания на сърцето?
— Дори и да е така, мис Марпъл, не виждам докъде ни води това?
— Е, това би означавало, че той съвсем естествено ще е имал дигиталин у себе си, без да се налага да дава обяснение. Онова, което се опитвам да кажа (толкова зле се изразявам), е: да предположим, че искате да отровите някого със смъртоносна доза дигиталин. Няма ли тогава най-простият и най-лесният начин да бъде, ако направите така, че всички да се натровят — всъщност от листата на дигиталина? Не би било фатално за никой друг, разбира се, но няма да е изненада, ако един умре, както каза доктор Лойд, защото тези неща са много непредсказуеми. Никой вероятно не би задал въпроса дали момичето всъщност е поело смъртоносна доза от дигиталина в храната или от друг източник. Той е можел да го сипе в коктейла й, или в кафето или дори да я накара да го изпие просто като тонизираща напитка.
— Искате да кажете, че сър Амброуз е отровил своята повереница, очарователното момиче, което е обичал?
— Точно така — отвърна мис Марпъл. — Също като мистър Баджър и младата му икономка. Не ми казвайте, че е абсурдно мъж на шестдесет да се влюби в момиче на двадесет. Случва се всеки ден. Осмелявам се да кажа, че се е случило и със стар деспот като сър Амброуз, обхванат от налудничави идеи. Тези неща понякога се превръщат в лудост. Не е можел да понесе мисълта, че тя може да се омъжи. Направил е всичко възможно, за да й попречи… и се е провалил. Дивата му ревност е станала, толкова силна, че предпочел да я убие, вместо да я остави да се омъжи за младия Лоримър. Този план трябва да го е обмислял дълго преди това, защото по-напред семената на напръстника е трябвало да бъдат засети сред градинския чай. Когато е дошъл моментът, той сам ги е набрал и е изпратил момичето да ги занесе в кухнята. Ужасно е да се мисли за тези неща, но предполагам, че трябва да погледнем на това колкото се може по-снизходително. Господата на тази възраст понякога наистина са много чудати, когато са замесени и млади момичета. Последният ни органист… не, не трябва да се занимавам с клюки!
— Мисис Бантри — рече сър Хенри. — Така ли е?
Мисис Бантри кимна.
— Да. И представа си нямах, никога не съм и допускала, че е било нещо друго, а не нещастен случай. После, след смъртта на сър Амброуз, получих писмо. Той оставил указания да ми го изпратят. В него казваше истината. Не знам защо, но аз и той винаги много добре сме се разбирали.
В настъпилата за миг тишина тя сякаш долови неизречен укор й побърза да продължи:
— Мислите си, че не съумях да го запазя в тайна, но не е така. Промених всички имена. Старецът всъщност не се наричаше сър Амброуз Бърси. Не видяхте ли как глупаво се опули Артър, когато му казах това име? Той в началото не се сети кого имам предвид. Промених всичко. Точно както казват по списанията и в началото на книгите „Всички персонажи в тази история са напълно измислени“. Така човек никога не узнава истинските им имена.
Глава XII
Аферата в бунгалото
— Сетих се за нещо — каза Джейн Хелиър. Красивото й лице се озари от самоуверената усмивка на дете, което очаква похвала. Беше същата онази усмивка, която всяка вечер очароваше лондонската публика и от която фотографите правеха състояния.
— Това се случи — продължи предпазливо тя — на една моя приятелка.
Всички нададоха окуражителни възклицания, но зад тях се криеше леко лицемерие. Полковник Бантри, мисис Бантри, сър Хенри Клидъринг, доктор Лойд и възрастната мис Марпъл до един бяха убедени, че „приятелката“ на Джейн е самата Джейн. Тя би била съвършено неспособна да си спомни или да се заинтересува от каквото и да е, ако то касаеше някого другиго.
— Приятелката ми — продължи Джейн — (няма да казвам името й) беше актриса, много известна актриса.
Никой не изрази изненада. Сър Хенри Клидъринг си помисли: Чудя се колко ли още приказки ще издума, докато забрави да поддържа тази измислица и каже „аз“ вместо „тя“.
— Приятелката ми беше на турне из провинцията, случи се преди година-две. Мисля, че ще е по-добре да не издавам името на мястото. Беше в един крайречен град, недалеч от Лондон. Ще го нарека…