— Е — каза Джейн леко поуспокоена. — Може и да е така. Както и да е, той описа тази жена като висока и руса, с големи сини очи и много красива, затова мисля, че сигурно доста сме си приличали. Той въобще не се усъмнил. Тя седнала и подхванала разговор за пиесата, като казала, че няма търпение да я изиграе. Докато говорела, им поднесли коктейли и мистър Фокнър, разбира се, изпил своя. Е… и това е всичко, което си спомня… как изпил този коктейл. Когато се събудил или дошъл на себе си или както там му казват, лежал вън на пътя, до плета, естествено така, че нямало опасност да бъде сгазен. Чувствал се някак странно отпаднал, така че се изправил и олюлявайки се, тръгнал по пътя, без да знае накъде отива. Каза, че ако бил в състояние да си събере мислите, щял да се върне в бунгалото и да се опита да разбере какво е станало. Но се чувствал много объркан и замаян и продължил да върви, без изобщо да знае какво прави. Когато полицията го арестувала, той вече донякъде се бил съвзел.
— Защо го е арестувала полицията? — попита доктор Лойд.
— О, не ви ли казах? — рече Джейн, ококорила очи. — Колко съм глупава. Заради обира.
— Споменахте за обира, но не казахте къде, какво, защо… — отвърна мисис Бантри.
— Е, това бунгало — дето той бил отишъл, разбира се… то изобщо не е мое… принадлежеше на един човек, чието име е…
Джейн отново свъси вежди.
— Искате ли пак да стана кръстник? — попита сър Хенри. — Псевдонимите са безплатно. Опишете наемателя и аз ще ви подскажа име.
— Било наето от някакъв богат мъж от града… благородник.
— Сър Херман Коен — предложи сър Хенри.
— Чудесно. Наел го заради една дама… била съпруга на актьор, освен това тя самата също била актриса.
— Ще наречем актьора Клод Лийсън — добави сър Хенри. — А предполагам, че дамата използва сценичното си име, затова ще я наречем мис Мери Кер.
— Мисля, че сте ужасно умен — рече Джейн. — Не зная как измисляте такива неща толкова лесно! Та значи това било нещо като виличка за уикенда за сър Херман… Херман беше, нали?… и за дамата. А, разбира се, съпругата му нищо не знаела за това.
— Както често става — вметна сър Хенри.
— И той подарил на тази актриса доста бижута, сред които и някакви много хубави смарагди.
— А! — възкликна доктор Лойд. — Ето че се доближаваме до нещо.
— Тези бижута били в бунгалото, при това заключени в най-обикновена кутия за скъпоценности. Полицията каза, че това било много небрежно… всеки можел да ги открадне.
— Виждаш ли, Доли — обади се полковник Бантри.
— Какво ти казвам и аз?
— От опит съдя — отвърна мисис Бантри, — че винаги онези, които са безкрайно предпазливи, губят разни неща. Моите не ги заключвам в кутия за скъпоценности — държа ги в едно разнебитено чекмедже, под чорапите. Смея да кажа, че ако… как й беше името? — Мери Кер беше сторила същото, скъпоценностите й никога нямаше да бъдат откраднати.
— Щяха — каза Джейн. — Защото всички чекмеджета бяха извадени, а съдържанието им — разпиляно.
— Тогава значи не са търсели бижута — рече мисис Бантри. — Търсели са секретни документи. Така поне става винаги в книгите.
— Не знам нищо за секретни документи — изрече колебливо Джейн. — Не съм чула за такива.
— Не се отклонявайте от темата, мис Хелиър — обади се полковник Бантри. — Не се поддавайте на налудничавите отклонения на Доли!
— Да се върнем на обира — каза сър Хенри.
— Да. Е, в полицията позвънила някаква жена, която казала, че е мис Мери Кер. Съобщила им, че бунгалото било обрано и дала описанието на един младеж с червена коса, който бил ходил там онази сутрин. Прислужницата й си помислила, че в него има нещо необичайно и отказала да го пусне вътре, но по-късно го видели да излиза през прозореца. Тя описала мъжа толкова точно, че полицията го арестувала само час по-късно. Сетне той им разказал своята история и им показал писмото от мен. И, както вече ви казах, те ме повикаха, а когато той ме видя, каза онова, което вече знаете от мен… че аз не съм онази жена.
— Много любопитна история! — възкликна доктор Лойд. — Мистър Фокнър познаваше ли тази мис Кер?
— Не, не я познаваше… или поне така каза. Но аз още не съм ви разправила най-интересното от всичко. Разбира се, полицаите отидоха до бунгалото и намериха всичко така, както беше описано. Чекмеджетата били извадени, бижутата ги нямало, ала бунгалото било празно. Чак няколко часа след това Мери Кер се върна и разбрахме, че тя въобще не е звънила в полицията и че за пръв път чува за всичко това. Изглежда същата сутрин получила телеграма от някакъв мениджър, който й предлагал извънредно важна роля и уредил час за среща с нея. Така че тя, естествено, хукнала към града, за да бъде точна. С пристигането си открила, че всичко било просто номер и че не била пращана никаква телеграма.