— Най-обикновен трик, за да я отстранят за известно време — забеляза сър Хенри. — Ами прислугата й?
— Същото се случило и с нея. Имала само една прислужница. Звънили й по телефона… очевидно се обаждала Мери Кер, която казала, че забравила нещо много важно. Дала нареждания на прислужницата да й донесе някаква ръчна чанта, която се намирала в чекмеджето в спалнята, като хване първия влак. Разбира се, прислужницата постъпила, както й било казана и заключила къщата. Ала когато пристигнала в клуба на мис Кер, където й казали, че ще се види с господарката си, останала да чака напразно.
— Хм — рече сър Хенри. — Започвам да разбирам. Къщата е трябвало да бъде празна, а да се влезе през някой от прозорците едва ли е щяло да бъде сериозен проблем, според мен. Но не разбирам напълно къде се вписва във всичко това мистър Фокнър? Кой е звънил в полицията, ако не е била мис Кер?
— Това никой не разбра и до днес.
— Интересно — рече сър Хенри. — Стана ли ясно дали младежът е този, за когото се представя?
— О, да, там всичко беше наред. Той дори показа писмото, което уж било писано от мен. Почеркът изобщо не приличаше на моя, но пък той е нямало как да знае това, разбира се.
— Добре, нека изложим фактите ясно — рече сър Хенри. — Поправете ме, ако сгреша. Дамата и прислужницата й са подмамени да напуснат къщата. Младежът пък е прилъган да отиде там с фалшиво писмо. Последното е оказало своето въздействие, поради факта че вие всъщност сте давали представления в Ривърбъри през същата седмица. Упояват младежа, сетне звънят в полицията и насочват следите към него. На практика е бил извършен обир. Предполагам, че бижутата са липсвали?
— О, да.
— А по-късно успяха ли да ги открият изобщо?
— Не. Всъщност мисля, че сър Херман всячески се опита да потули нещата. Но не успя и според мен последицата от всичко това бе, че жена му подаде молба за развод. И все пак не съм докрай сигурна в това.
— Какво стана с мистър Лесли Фокнър?
— Пуснаха го накрая. Полицията каза, че нямат достатъчно доказателства срещу него. Не мислите ли, че цялата работа е доста странна?
— Съвсем определено. Първият въпрос е — на кого да се вярва? Докато ни разказвахте, забелязах, мис Хелиър, че сте склонна да приемете за истина разказа на мистър Фокнър. Имахте ли някакви причини за това, като изключим, че инстинктивно сте били убедени в невинността му?
— Н-н-не — изрече с нежелание Джейн. — Мисля, че не. Но той беше толкова мил и толкова много се извиняваше, задето е взел друга жена за мен — сигурна съм, че той трябва да е казал истината.
— Разбирам — усмихна се сър Хенри. — Но трябва да признаете, че той е могъл съвсем лесно да съчини тази история. Сам да е писал писмото и после да твърди, че е от вас. Може също сам да се е упоил след успешно извършеният обир. Но признавам, че не виждам смисъла на всичко това. Далеч по-лесно би било да влезе в къщата, да вземе каквото му трябва и тихичко да се измъкне… освен ако някой не го е забелязал — някой от съседите — и той да е разбрал, че е бил видян. После набързо е скалъпил този план, за да отклони подозренията от себе си и да обясни присъствието си в района.
— Богат ли беше той? — попита мис Марпъл.
— Не мисля — отвърна Джейн. — Не, според мен беше доста беден.
— Цялата работа ми се струва доста странна — каза доктор Лойд. — Трябва да призная, че ако приемем за истинска историята на младежа, това усложнява случая изключително много. Защо непознатата жена, която се преструва, че е Джейн Хелиър, ще въвлича непознат за нея човек в тази работа? Защо е тази сложна комедия?
— Кажете ми, Джейн — обади се мисис Бантри. — Младият Фокнър заставал ли е очи в очи с Мери Кер в развоя на тази история?
— Не зная точно — бавно изрече Джейн, докато бърчеше чело в опитите си да си спомни.