— Защото ако не е, случаят е разрешен! — каза мисис Бантри. — Сигурна съм, че съм права. Какво по-лесно от това да се направиш, че някой те вика в града? Телефонираш на прислужницата си от Падингтън или от някоя друга гара и докато тя идва в града, ти се връщаш обратно. Младежът идва според уговорката, упояваш го и подготвяш нещата, за да инсценираш обир, като преиграваш колкото се може повече. Сетне телефонираш в полицията, даваш им описанието на изкупителната ти жертва и отново тръгваш към града. После се връщаш у дома с по-късен влак и се правиш на изненадана.
— Но защо й е да краде собствените си бижута, Доли?
— Винаги така правят — отвърна мисис Бантри. — Както и да е, мога да измисля стотици причини. Може да са й трябвали пари веднага — старият сър Херман вероятно не й е давал пари в брой, така че тя изиграва сценката с откраднатите бижута, а после тайно ги продава. А и може да е била изнудвана от някого, който я е заплашвал да ги издаде на съпруга й или на жената на сър Херман. Или път тя може вече да е била продала бижутата, а сър Херман да е започнал да подозира и да е поискал да ги види, така че тя е трябвало да направи нещо. Книгите са пълни с такива неща. Или — а, ето една добра идея и при това не се среща често в книгите — тя се престорва, че бижутата й са откраднати, прави ужасна трагедия от това и той й подарява нови. Така тя разполага вече с два комплекта вместо с един. Такива жени са ужасно изобретателни, сигурна съм.
— Колко сте умна, Доли! — възхити се Джейн. — Никога не бих се сетила за подобни възможности.
— Може и да си умна, но не ти казаха, че си права — намеси се полковник Бантри. — Аз съм склонен да подозирам господина от града. Той е знаел каква телеграма да прати, така че да я отстрани за известно време, а за останалото се е справил без проблем, подпомаган от някоя нова приятелка. Изглежда никой не го е разпитвал за алибито му.
— Какво мислите вие, мис Марпъл? — попита Джейн и се обърна към възрастната дама, която седеше мълчаливо с озадачено изражение на лицето си.
— Наистина не зная какво да кажа, скъпа. Сър Хенри ще се смее, но този път не мога да се сетя за нито една случка от моето село, която да прилича на тази, че да ми помогне. Разбира се, има някои въпроси, които се подразбират от само себе си. Например въпроса с прислужницата. В… хм… подобна ситуация като тази, която описахте, наетата прислужница несъмнено ще е съвсем наясно за състоянието на нещата, а едно наистина порядъчно момиче не би приело такава служба, майка й в никакъв случай не би я пуснала. Затова можем да приемем, струва ми се, че прислужницата не е била човек, на когото може да се има доверие. Вероятно е била във връзка с крадците. Оставила е отключена къщата, за да могат да влязат и всъщност е заминала за Лондон, сякаш е повярвала на лъжливото телефонно обаждане, така че да отклони подозрението от себе си. Да си призная, това ми изглежда най-вероятното разрешение. Само че, ако са били замесени обикновени крадци, всичко изглежда много странно. Необходима е по-голяма изобретателност от тази, която би могла да има една прислужница.
Мис Марпъл спря, след което унесено продължи:
— Не мога да не си мисля, че е имало известни… е, бих ги описала като лични чувства в цялата тази работа. Да предположим, например че някой има зъб някому? Някоя млада актриса, към която той не се е отнесъл добре? Не мислите ли, че това би обяснило нещата по-добре? Преднамерен опит той да бъде забъркан в неприятности. На това ми прилича. И все пак… това разрешение не ме задоволява напълно…
— Ах, докторе, вие нищо не казвате — рече Джейн. — Бях ви забравила.
— Мен все ме забравят — рече тъжно белокосият доктор. — Вероятно съм доста невзрачна личност.
— О, не! — възкликна Джейн. — Кажете ни какво мислите вие!
— Склонен съм да се съглася с предположенията на всички ви и в същото време — не мога да приема нито една. Моята собствена хипотеза е изсмукала от пръстите и вероятно напълно погрешна. Според мен съпругата може да е имала нещо общо с това. Имам предвид съпругата на сър Херман. Нямам никакви основания да мисля така… само че ще се изненадате, ако узнаете какви необикновени… наистина много необикновени неща би могла да измисли една оскърбена съпруга.
— О, доктор Лойд! — извика развълнувано мис Марпъл. — Колко умно от ваша страна. Въобще не се бях сетила за бедната мисис Пебмарш.
Джейн втренчено я погледна.
— Мисис Пебмарш? Коя е тя?
— Ами… — поколеба се мис Марпъл. — Не знам дали тя наистина може да се вземе за пример в този случай. Тя е перачка. Откраднала една игла от опал, закачена за някаква блуза и я подхвърлила в къщата на друга жена.