Той направи пауза.
— Затова Доли е толкова разстроена.
— Къде се е удавила?
— В реката. Точно под воденицата тя е доста буйна. Там има пътечка и над реката минава мостче. Мислят, че се е хвърлила оттам. О, ужасно е дори само да си го помислиш!
И с невъобразим шум полковник Бантри отвори вестника си и се зае да отвлече вниманието си от тъжната случка, потъвайки в последните новини относно некадърността на правителството.
Сър Хенри прояви твърде слаб интерес към селската трагедия. След закуска той се настани в един удобен стол на моравата, нахлупи шапката си над очите и започна да размишлява за живота откъм спокойната му страна.
Беше около единадесет и половина, когато една спретната прислужница се затича през ливадата към него.
— О, сър, ако нямате нищо против, мис Марпъл е тук и би желала да се срещне с вас.
— Мис Марпъл?
Сър Хенри се изправи и килна шапката си назад. Името го изненада. Той много добре помнеше мис Марпъл с нейните кротки и спокойни обноски на стара мома, с нейната удивителна проницателност. Помнеше още и дузината неразрешени или хипотетични случаи и как във всеки един от тях тази типична „селска стара мома“ бе стигала безпогрешно до верния отговор на загадката. Сър Хенри изпитваше дълбоко уважение към мис Марпъл. Зачуди се какво ли я бе довело насам.
Мис Марпъл седеше в салона — изпъната, както винаги, като свещ, до себе си бе поставила ярко оцветена пазарна кошница, явно чужда направа. Бузите й бяха доста порозовели и тя изглеждаше притеснена.
— Сър Хенри, толкова се радвам. Такъв късмет, че ви открих! Случайно чух, че сте отседнали тук… надявам се, ще ми простите…
— За мен е голямо удоволствие — каза сър Хенри, като пое ръката й. — Боя се, че мисис Бантри излезе.
— Да — отвърна мис Марпъл. — Видях я да говори с Футит — месаря, докато минавах оттам. Вчера прегазиха Хенри Футит — това е кучето му. Един от онези фокстериери с гладка козина, много едър и сприхав, дето като че ли все месари си ги взимат.
— Да… — услужливо рече сър Хенри.
— Радвам се, че дойдох тук, когато нея я няма — продължи мис Марпъл. — Защото исках да се видя именно с вас. Относно тази тъжна случка.
— За Хенри Футит? — попита сър Хенри, леко озадачен.
Мис Марпъл укоризнено го погледна.
— Не, не, заради Роуз Емът, разбира се. Чухте ли новината?
Сър Хенри кимна.
— Бантри ми каза. Много тъжно наистина.
Той беше леко озадачен. Не можеше да си представи защо мис Марпъл ще иска да го види заради Роуз Емът.
Мис Марпъл отново седна, което стори и сър Хенри. Когато старата дама заговори, тонът й беше променен. Сега тя се държеше сериозно и от нея лъхаше достойнство.
— Може би си спомняте, сър Хенри, как един-два пъти играхме една наистина много приятна игра. Поставяхме загадки и намирахме отговорите им. Вие бяхте много любезен като казахте, че аз… че аз се справям нелошо.
— Вие бихте всички ни — топло отвърна сър Хенри.
— Проявихте невероятна гениалност в разкриването на истината. Помня още, че винаги вземахте за пример някоя сходна случка от вашето село, която ви даваше ключа към загадката.
Докато говореше, той се усмихваше, ала не и мис Марпъл. Тя остана сериозна.
— Именно тези ваши думи ми вдъхнаха кураж да дойда при вас сега. Мисля, че ако ви кажа нещо, вие поне няма да ми се смеете.
Внезапно той осъзна, че тя говореше изключително сериозно.
— Разбира се, че няма да се смея — внимателно каза той.
— Сър Хенри… онова момиче… Роуз Емът. Тя не се е удавила сама… била е убита… и аз зная кой е убиецът.
Цели три секунди сър Хенри беше като онемял от истинско изумление. Гласът на мис Марпъл бе съвършено спокоен и лишен от емоции. Ако се съдеше по чувствата, които показваше, тя сякаш правеше едно съвсем обикновено изказване.
— Много е сериозно това, което казвате, мис Марпъл — рече сър Хенри, след като успокои дишането си.
Тя няколко пъти кимна кротко с глава.
— Зная, зная… Затова дойдох при вас.
— Но скъпа госпожо, не съм аз човекът, който ви трябва. В момента просто представлявам единствено себе си. Ако сте сигурна в това, което казвате, то вие трябва да отидете в полицията.
— Не мисля, че мога да направя това — каза мис Марпъл.