— Но защо?
— Защото, видите ли, не съм… както вие се изразихте „сигурна“.
— Искате да кажете, че това е само предположение от ваша страна?
— Можете и така да го наречете, ако искате, но всъщност въобще не е това. Аз зная. Аз съм в положение на човек, който знае. Но ако разкрия пред инспектор Друит причините, поради които зная, той… ами той просто ще ми се изсмее. И едва ли бих го обвинила за това. Много е трудно да се разбере онова, което вие бихте нарекли информация от по-особен тип.
— Например? — попита сър Хенри.
Мис Марпъл леко се усмихна.
— Ако трябва да ви кажа, че знам това заради един случай с човек на име Пийсгуд, който оставяше ряпа вместо моркови на моята племенница преди няколко години, когато идваше тук с каручката си… — тя многозначително замълча.
— Много подходящо име за търговец на зеленчуци? — измърмори сър Хенри. — Искате да кажете, че просто правите изводите си въз основа на един сходен случай.
— Познавам човешката природа — каза мис Марпъл. — Не е възможно да не я познавам, след като живея на село от толкова години. Въпросът е дали ми вярвате или не.
Тя го погледна прямо. По бузите й плъзна червенина. Погледът й срещна неговия, без очите й да трепнат.
Сър Хенри беше човек с огромен житейски опит. Той вземаше решенията си бързо и без да го усуква. Колкото фантастично и неправдоподобно да изглеждаше казаното от мис Марпъл, той мигновено осъзна, че го приема.
— Вярвам ви, мис Марпъл. Но не разбирам какво искате да направя по този въпрос или пък защо сте дошли при мен.
— Дълго мислих върху това — рече мис Марпъл. — Както казах, ще бъде безсмислено да отида в полицията, без да разполагам с никакви факти. Нямам факти. Това, което искам, е да се заинтересувате от случая. Сигурна съм, че инспектор Друит ще бъде безкрайно поласкан. И, разбира се, ако нещата отидат твърде далеч — полковник Мелчит, полицейският началник, ще е в ръцете ви като глина, сигурна съм.
Тя умолително го погледна.
— А какви сведения ще ми дадете, с които да започна?
— Мислех си — каза мис Марпъл — да ви напиша едно име… името… на късче хартия и да ви го дам. А ако при разследването решите, че… тази личност… по никакъв начин не е замесена… е, значи ще съм била изцяло на погрешен път.
Тя направи пауза, а после потръпна леко и добави:
— Би било ужасно… толкова ужасно… ако невинен човек бъде обесен.
— Какво, да му се не види… — стреснато извика сър Хенри.
Тя извърна тревожно лице към него.
— Може и да греша, макар да не мисля така. Видите ли, инспектор Друит е наистина интелигентен човек. Но средното ниво на интелигентност понякога може да бъде доста опасно. Такъв човек не би стигнал твърде далеч.
Сър Хенри я изгледа с интерес. Леко припряно мис Марпъл отвори едва малка дамска чанта, откъдето извади тефтерче, скъса един лист, внимателно написа едно име на него, сгъна го на две и го подаде на сър Хенри. Той го отвори и прочете името. То нищо не му говореше, но той леко повдигна вежди. Погледна мис Марпъл и пъхна листчето в джоба си.
— Тъй, тъй — каза той. — Доста необичайна работа е тази. Никога преди не съм правил такова нещо. Но ще го направя заради вас, мис Марпъл.
Сър Хенри седеше в една стая с полковник Мелчит — областния полицейски началник — и инспектор Друит.
Полицейският началник бе дребно човече с враждебното поведение на един военен. Инспекторът беше едър и широкоплещест и безкрайно здравомислещ.
— Наистина мисля, че се меся във вашата работа — каза сър Хенри с любезна усмивка. — Не мога всъщност да ви обясня защо го правя. (Това си беше чистата истина.)
— Скъпи ми друже, много ни е приятно. Чувстваме се поласкани.
— За нас е голяма чест, сър Хенри — каза инспекторът.
Полицейският началник си мислеше: „Бедният човек, отегчил се е до смърт при семейство Бантри. Старецът постоянно плюе правителството, а старицата плещи само за луковици.“
Инспекторът си мислеше: „Жалко, че не сме изправени срещу истинско предизвикателство. Чувал съм да казват, че той е един от най-големите умове в Англия. Жалко, че става дума за нещо толкова просто.“
Полицейският началник каза на глас:
— Боя се, че цялата работа е много неприятна и съвсем ясна. Първото впечатление беше, че момичето само се е удавило. Била е бременна, нали разбирате. Обаче нашият доктор Хейдък е много старателен. Забелязал синини на двете й ръце — над лактите. Получени преди смъртта. Точно на място, където човек би трябвало да я хване, за да я хвърли във водата.