Сър Хенри каза, че го устройва идеално.
Намериха Том Емът в „Синия глиган“. Беше едър и широкоплещест мъж на средна възраст с игриви очи и силно издадена напред челюст.
— Радвам се да ви видя, господа, добро утро, полковник. Елате, тук ще бъдем насаме. Да ви предложа нещо, господа? Не? Както желаете. Дошли сте заради онази работа с бедното ми момиче? Ех, добро момиче беше Роуз! Винаги е била добро момиче… докато тази проклета свиня… извинете ме, но той е точно такъв… докато той не се появи в живота й. Обеща й да се оженят. Но ще направя така, че да не остане ненаказан. Той я докара дотам, кръвожадната му свиня! Опозори всички ни. Бедното ми момиче!
— Сигурен ли сте, че дъщеря ви е казала, че Сандфорд е отговорен за нейното положение? — попита Мелчит отривисто.
— Да. Ето в тази стая тук ми го каза.
— А вие какво й отвърнахте? — попита сър Хенри.
— Какво съм й отвърнал ли? — За миг човекът изглеждаше изненадан.
— Да. Не сте я заплашили например че ще я изгоните от къщи?
— Бях малко разстроен — това е съвсем естествено. Сигурен съм, ще се съгласите, че това е съвсем естествено. Но, разбира се, не я изхвърлих от къщи. Не бих направил такова нещо. — Той си даде вид, че е възмутен не на шега. — Не. Та за какво е законът? Това питам аз. За какво е законът? Той трябваше да се държи почтено с нея. А щом не е, ще си плати, Бога ми! — той удари с юмрук по масата.
— Кога за последен път видяхте дъщеря си? — попита Мелчит.
— Вчера, на чай.
— Как се държеше тя тогава?
— Ами както обикновено. Нищо особено не съм забелязал. Ако знаех…!
— Но не сте — сухо отбеляза инспекторът. Те си тръгнаха.
— Емът не оставя особено приятно впечатление — замислено произнесе сър Хенри.
— Пада си малко мерзавец — каза Мелчит. — Съвсем ясно е, че ако имаше възможност, би пуснал кръв на Сандфорд.
Следващото им посещение беше в дома на архитекта. Рекс Сандфорд никак не приличаше на образа, който сър Хенри несъзнателно си бе изградил за него. Беше висок млад мъж, много рус и много слаб. Очите му бяха сини и замечтани, косата му — несресана и доста дълга. Говореше малко предвзето, като жена.
Полковник Мелчит представи придружаващите го и себе си. След това премина направо към целта на своето посещение и поиска от архитекта да опише действията си предишната вечер.
— Вие разбирате — предупреди го той, — че не мога да ви заставя да дадете показания и че всичко, което кажете, може да се използва като доказателство срещу вас. Искам това да ви стане пределно ясно.
— Аз… аз не разбирам — каза Сандфорд.
— Но знаете, че едно момиче се е удавило снощи — Роуз Емът?
— Знам. О, това е много, много трагично! Наистина не съм мигнал цяла нощ. Днес въобще не мога да подхвана работа. Чувствам се отговорен… ужасно отговорен.
Той прокара ръце през косата си, като я разроши още повече.
— Изобщо не съм искал да й причиня, зло — жално изрече той. — Не съм и помислял. Не съм предполагал, че ще го приеме така.
Той седна на масата и зарови лице в ръцете си.
— Да разбирам ли, мистър Сандфорд, че отказвате да дадете показания къде сте били снощи в осем и тридесет?
— Не, не… в никакъв случай! Бях излязъл. Отидох да се разходя.
— Излязъл сте, за да се видите с мис Емът ли?
— Не, разхождах се сам. В гората. Доста надалеч.
— Тогава как ще обясните тази бележка, сър, която намерихме в джоба на мъртвото момиче?
И инспектор Друит сухо я прочете на глас.
— Е, сър — каза накрая той. — Отричате ли да сте я писали?
— Не, не. Прав сте, аз съм я писал. Роуз ме помоли да се видим, настояваше за това. Не знаех какво да правя, затова й написах тази бележка.
— Е, така е по-добре — рече инспекторът.
— Но не отидох! — Сандфорд възбудено повиши глас. — Не отидох! Чувствах, че ще е по-добре да не го правя. На другия ден се връщах в града. Чувствах, че ще е по-добре да не се… да не се срещаме. Имах намерение да й пиша от Лондон… и да… и да уредя нещата…
— Съзнавате значи, сър, че това момиче е щяло да има дете и че е посочило вас като негов баща?
Сандфорд изстена, но не отговори.
— Вярно ли е това, сър?
Сандфорд зарови лице още повече.
— Предполагам — изрече той глухо.