„Богинята на Луната! — извика Дайана. — О, хайде да си направим една щура забава тази вечер! Да се маскираме! Ще дойдем тук на лунна светлина и ще изпълним обредите на Астарта.“
Аз направих рязко движение и братовчедът на Ричард — Елиът Хейдън — бързо се обърна към мен.
„Май не ви се нрави, нали, отче?“ — попита ме той.
„Прав сте — отвърнах мрачно аз. — Не ми се нрави.“
Той любопитно ме изгледа.
„Но това са врели-некипели. Дик не може да бъде сигурен, че тази гора е свещена. Това си е негово хрумване, харесва му да се забавлява с подобна идея. Но все пак, дори и да е…“
„Дори и да е?“
„Ами… — той неловко се засмя. — Не вярвате й подобни неща, нали? Свещеник сте.“
„Не съм убеден, че като такъв не трябва да вярвам в това.“
„Но на тези неща отдавна им е минало времето и са напълно забравени.“
„Не съм сигурен — рекох аз замислено. — Знам само едно — по правило не съм податлив на такива неща като «атмосфера», но откакто влязох в тази гора, ме обзе странното усещане за някаква зла сила, която витае наоколо.“
Той ми отправи притеснен поглед през рамо.
„Да — рече той, — наистина е някак странно. Зная какво имате предвид, но предполагам, че само нашето въображение ни кара да се чувстваме така. Какво ще кажете, Саймъндс?“
Докторът помълча минута-две, преди да отговори, после тихо каза:
„Не ми харесва. Не мога да кажа защо, но така или иначе не ми харесва.“
В този миг Вайълет Манъринг дойде при мен.
„Мразя това място! — извика тя. — Мразя го! Да се махаме оттук!“
— Ние се отдалечихме и другите ни последваха. Само Дайана Ашли се помая за миг. Извърнах глава през рамо и я видях да стои пред храма и съсредоточено да се взира във фигурата вътре.
Денят бе необичайно горещ и хубав и предложението на Дайана Ашли за маскарад тази нощ бе прието с всеобщо одобрение. Всички трескаво започнаха да приготвят костюмите си тайно един от друг, а това бе придружено с обичайните шеги и закачки и когато дрехите ни бяха готови преди вечеря, настъпи весела глъч както винаги биваше в такива случаи. Роджърс и съпругата му бяха облечени като обитатели на колиби от Неолита, което обясни внезапното изчезване на килимчетата пред камината. Ричард Хейдън бе финикийски моряк, а братовчед му — разбойнически главатар. Доктор Саймъндс бе главен готвач, лейди Манъринг — медицинска сестра, а дъщеря й — черкезка робиня. Самият аз бях пременен като монах в твърде топли дрехи. Дайана Ашли слезе последна и донякъде ни разочарова — беше загърната в безформена черна мантия.
„Непознатата — самодоволно обяви тя. — Това съм аз. А сега, в името на богинята, хайде на вечеря.“
След като се нахранихме, излязохме навън. Беше прекрасна нощ — топла и тиха, а луната точно изгряваше. Скитахме се наоколо и бъбрехме, а времето бързо си течеше. Трябва да е било час по-късно, когато забелязахме, че Дайана Ашли не е сред нас.
„Не вярвам да си е легнала“ — каза Ричард Хейдън.
Вайълет Манъринг поклати глава.
„О, не — рече тя. — Видях я да се отдалечава в тази посока преди четвърт час.“ — При тези думи тя посочи към гората, която изглеждаше черна и призрачна на лунната светлина.
„Чудя се какво ли е намислила — обади се Ричард Хейдън. — Кълна се, че това ще е някоя дяволия. Да идем да видим!“
Всички се запътихме натам, обзети от любопитство какво си беше наумила мис Ашли. Колкото до мен обаче, аз усетих странна неохота да навляза в този мрачен и злокобен лес. Нещо по-силно от мен явно ме възпираше и ми подсказваше да не отивам там. Повече от всякога бях сигурен, че това място е обладано от злото в най-висша степен. Мисля, че някои от другите изпитваха същото, въпреки че едва ли биха си го признали. Дърветата бяха толкова нагъсто засадени, че лунната светлина не можеше да проникне сред тях. Около нас се носеха многобройни тихи звуци — шепот и въздишки. Усещането бе крайно зловещо и по взаимно съгласие ние не се отделяхме един от друг. Внезапно се озовахме на ливадата в средата на гората и се заковахме на място от удивление. Защото там, на прага на храма стоеше една фигура, обгърната в ефирен газ, който проблясваше на лунната светлина. Изпод гъстите й, тъмни коси се подаваха два рога във форма на полумесец.
„Господи!“ — извика Ричард Хейдън, а по челото му изби пот. Но Вайълет Манъринг се оказа по-наблюдателна.
„А, Дайана! — възкликна тя. — Какво е направила със себе си? О, изглежда съвсем променена!“ фигурата на прага вдигна ръце, направи крачка напред и занарежда с висок, приятен глас: