— О, не, сър, не бих си и помислила.
Мисис Бартлет изглеждаше шокирана от тази идея.
— Добър квартирант ли е Джо Елис? — осведоми се Мелчит с привидно небрежен тон.
— Не би могло да има по-добър, сър. Младеж на място, сър. Не близва алкохол. Гордее се с работата си. Винаги е отзивчив и помага в къщата. Той ми постави тези лавици и направи нов шкаф за кухнята. И всичко, което се нуждае от поправка вкъщи… Джо, разбира се, се заема с него, без да чака отплата за това. Ех, не са много младежите като Джо, сър!
— Ще ощастливи някое момиче някой ден — нехайно подхвърли Мелчит. — Доста беше хлътнал по онова бедно девойче — Роуз Емът, нали?
Мисис Бартлет въздъхна.
— Направо ми беше дошло до гуша от това. Той боготвореше земята под краката й, а тя не даваше и пет пари за него.
— Къде прекарва вечерите си Джо, мисис Бартлет?
— Обикновено тук, сър. Понякога вечер се залавя за някаква работа. Опитва се и да учи за счетоводител чрез кореспонденция.
— А, виж ти! Тук ли беше той снощи?
— Да, сър.
— Сигурна ли сте, мисис Бартлет? — рязко попита сър Хенри.
Тя се извърна към него.
— Съвсем сигурна, сър.
— Не е излизал, например, някъде около осем — осем и половина?
— О, не — мисис Бартлет се засмя. — Почти цяла вечер се занимаваше с кухненския шкаф, а аз му помагах.
Сър Хенри погледна усмихнатото й, уверено лице и усети, че го обхващат съмнения.
Миг по-късно самият Елис влезе в стаята. Беше висок широкоплещест млад мъж, който притежаваше някаква груба привлекателност. Имаше срамежливи сини очи и блага усмивка. Изобщо — един добродушен млад исполин.
Мелчит подхвана разговор, а мисис Бартлет се оттегли в кухнята.
— Разследваме смъртта на Роуз Емът. Познавахте ли я, Елис?
— Да — той се поколеба и после промълви: — Надявах се да се оженим един ден. Бедната девойка!
— Чули сте за състоянието й?
— Да — в очите му проблесна гняв. — Измами я той. Но е било за хубаво. Тя нямаше да бъде щастлива, ако се омъжеше за него. Мислех, че ще дойде при мен след това, което се случи. Щях да се грижа за нея.
— Въпреки че…
— Вината не беше нейна. Завъртял й главата с красиви обещания. О, тя ми разказа. Не е трябвало да се дави. Той не е достоен за това.
— А вие къде бяхте, Елис, снощи в осем и тридесет? Дали сър Хенри си въобрази или наистина в гласа му се прокрадна притеснена нотка при бързия… прекалено бързия отговор.
— Тук бях. Поправях една дреболия в кухнята на мисис Б. Питайте я, тя ще ви каже.
„Прекалено бърз отговор — помисли си сър Хенри. — А той е човек с бавна мисъл. Издекламира го като стихотворение и аз подозирам, че го е подготвил предварително.“
После си рече, че си го е въобразил. Въобразяваше си разни неща — да, въобрази си даже, че зърна неспокоен проблясък в тези сини очи.
Размениха се още няколко въпроса и отговора и накрая си тръгнаха. Сър Хенри си намери повод да иде в кухнята. Мисис Бартлет се суетеше около печката. Тя го погледна с мила усмивка. На стената бе закачен нов шкаф. Не беше напълно завършен. Наоколо лежаха инструменти и парчета дърво.
— С това ли се занимаваше снощи Елис? — попита сър Хенри.
— Да, сър, хубав шкаф е направил, нали? Много способен дърводелец е Джо!
В очите й не се четеше никакво притеснение… никакъв смут. Но Елис, беше ли си въобразил той за Елис? Не, тук имаше нещо.
„Трябва да се заема с него“ — помисли си сър Хенри.
Докато се обръщаше, за да напусне кухнята, той се удари в една детска количка.
— Дано не съм събудил бебето — рече той. Смехът на мисис Бартлет прокънтя.
— О, не сър, аз нямам деца… колко жалко. С това разнасям прането, сър.
— А, разбирам… — той млъкна, а после нещо му хрумна.
— Мисис Бартлет, вие познавахте Роуз Емът. Кажете ми честно какво мислите за нея.
Тя го погледна с любопитство.
— Ами, сър, мисля, че беше вятърничава. Но е мъртва… а не искам да говоря лошо за мъртвите.
— Но аз имам причина — много основателна причина, за да ви питам.
Той говореше настоятелно.
Тя сякаш се замисли, като внимателно го изучаваше. Накрая се реши.
— Не беше стока, сър — каза тихо. — Не бих го казала пред Джо. Завъртя му главата. Такива като нея го могат това… за жалост. Нали знаете как е, сър.