„Аз съм жрицата на Астарта. Внимавайте да не ме доближите, защото в ръцете си нося смърт.“
„Стига, скъпа! — запротестира лейди Манъринг. — Тръпки ме побиват от това, наистина!“
Хейдън се хвърли към нея.
„Господи, Дайана! — извика той. — Чудесна си!“
— Сега вече очите ми бяха привикнали към лунната светлина и виждах по-ясно. Тя наистина изглеждаше, както каза Вайълет, съвсем променена. Лицето й бе точно като на ориенталка, очите й — още по-притворени, с жесток блясък в тях, а по устните й играеше странна усмивка, каквато не бях виждал преди.
„Внимавайте! — извика предупредително тя. — Никой да не се доближава до Богинята! Ако някой ме докосне — ще умре!“
„Чудесна си, Дайана! — извика Хейдън. — Но стига вече! Така или иначе не ми… не ми харесва.“
Той се придвижваше към нея през тревата и тя протегна ръка към него.
„Спри! — извика Дайана. — Още една стъпка и ще те поразя с магията на Астарта!“
Ричард Хейдън се изсмя и ускори крачка, когато изведнъж се случи нещо странно. Той се поколеба за миг, после залитна и падна по очи. Не се изправи, а остана проснат там, където бе паднал. Изведнъж Дайана започна истерично да се смее. Този странен, ужасен звук разцепи тишината над поляната.
Елиът изруга и се хвърли напред.
„Стига! — извика той. — Ставай, Дик! Ставай, човече!“
Ала Ричард Хейдън не помръдна от мястото си. Елиът коленичи до него, протегна ръка и внимателно го преобърна. Надвеси се над тялото, като се взираше в него. После рязко се изправи на крака и започна да се олюлява.
„Докторе — издума той. — Докторе, бързо, за Бога! Аз… аз мисля, че той е мъртъв.“
Саймъндс се втурна напред, а Елиът с бавни крачки се отправи към нас. Гледаше ръцете си по непонятен за мен начин. В този миг Дайана диво изпищя.
„Аз го убих! — извика тя. — О, Боже! Не исках, но го убих!“ — И падна като покосена на тревата.
Мисис Роджърс изпищя:
„Да се махаме от това ужасно място! — простена тя. — Тук всичко може да се случи. О, ужасно е!“
Елиът ме стисна за рамото.
„Не може да бъде, човече — промълви той. — Казвам ви, че не може да бъде. Човек не може да бъде убит току-така. Това е… това е противоестествено!“ Опитах се да го успокоя.
„Има известно обяснение — рекох аз. — Вашият братовчед може би е страдал от неподозирана слабост на сърцето. Шокът и възбудата…“
Той ме прекъсна:
„Не разбирате“ — рече той и вдигна ръце пред очите ми и аз забелязах по тях червени петна.
„Дик не е умрял от шока. Бил е пронизан… пронизан в сърцето, но оръжието липсва.“
Аз го изгледах невярващо. В този миг Саймъндс се изправи след прегледа на тялото и тръгна към нас. Беше блед и целият трепереше.
„Полудели ли сме всички? — попита той. — Що за място е това — че тук могат да стават подобни неща?“
„Значи е истина?“ — попитах аз.
Той кимна.
„Раната изглежда е причинена от дълга тънка кама, но там… там няма такова нещо.“ Спогледахме се.
„Но трябва да има! — извика Елиът Хейдън. — Сигурно е изпаднала. Трябва да е някъде на земята. Нека огледаме.“ Претърсихме мястото, но напразно. Вайълет Манъринг внезапно каза:
„Дайана държеше нещо. Нещо като кинжал. Видях го. Видях го да проблясва, когато го заплашваше.“
Елиът Хейдън поклати глава.
„Ричард изобщо не се е доближавал на по-малко от три метра от нея“ — възрази той.
Лейди Манъринг се беше надвесила над проснатото на земята момиче.
„В ръката й сега няма нищо — обяви тя. — А и на земята до нея не виждам да има нещо. Сигурна ли си, че си го видяла, Вайълет? Аз не съм.“
Доктор Саймъндс се приближи до девойката.
„Трябва да я занесем в къщата — рече той. — Роджърс, ще ми помогнете ли?“
Отнесохме припадналото момиче в къщата. После се върнахме за тялото на сър Ричард.
Доктор Пендър спря, огледа се и се заизвинява:
— В днешно време човек е наясно с тия неща — рече той — благодарение на детективските романи. Всяко момче от улицата ще ви кажа, че трупът не трябва да се мести. Но тогава ние не знаехме това и съответно отнесохме трупа на Ричард Хейдън в спалнята на неговата квадратна гранитна къща. Икономът бе изпратен с велосипед да извика полицията. Дотам пътят беше около осемнадесет километра.