Луи. Или Луис? Или, дявол да го вземе, може би се казваше по съвсем друг начин. Навярно Боб?
— Да? — отвърна, като се стараеше да не се обръща към него персонално, тъй като вероятността да сгреши беше голяма.
— Опасявам се, че картата ви бе отхвърлена. — Подаде й нейната „Американ Експрес“, сякаш беше умрял паяк, който е открил в салатата си.
Отхвърлена? Не беше възможно.
— Трябва да има някаква грешка — възрази тя. — Опитайте отново.
— Направих го вече три пъти, мадам. — Мъжът се усмихна извинително и Хелън забеляза, че един от кътниците в устата му е съвсем почернял. — Сумата не може да бъде изплатена чрез нея.
— Шестстотин долара? — с недоумение възкликна тя. — Тази карта няма лимит!
Консултантът кимна утвърдително.
— Да не би да е била обявена за открадната, а вие не сте получили заместителя й?
— Не. — Бръкна в чантата и извади портфейла си. Беше натъпкан с банкноти от по един и пет долара — стар навик, останал от времето, когато тези купюри я бяха карали да се чувства богата. Имаше още няколко други кредитни карти. Извади сребърната „Мастъркард“ и му я подаде. — Ще проверя по-късно. Опитайте с тази. Не би следвало да има проблеми. — В гласа й прозвуча рязкост, каквато не й бе присъща. В интерес на истината, в интонацията й често се прокрадваше нотка на нетърпение, която не можеше да обясни по друг начин, освен с неудобната теория, че е отражение на неудовлетворителния й личен живот, а може би и с недоволство от обслужването.
Тъмнокосият продавач (и защо ли в магазина нямаха практика служителите да носят табелки с имената си?) бързо пое обратно с другата кредитна карта, а Хелън се отпусна в креслото, убедена, че след минута ще се появи с чек, който да разпише, след което щеше да бъде свободна да си тръгне с покупките си.
Или с плячката, както терапевтката й — д-р Дейна Колобнър, ги наричаше на шега.
Наистина беше нещо като плячка. Даваше си сметка за това. Купуваше, за да задоволи апетита си. След няколко часа удовлетворението изчезваше и чувстваше необходимост от още. Е… не беше съвсем така. Необходимост беше прекалено силно казано. Беше реалистка дотолкова, че да прави разлика между желание и нужда.
Понякога й се струваше, че може да захвърли всичко това и да се присъедини към Корпуса на мира. Но на трийсет и осем години вероятно бе твърде стара. Може би това беше още една пропусната възможност, минала покрай нея, докато пропиляваше години от живота си с мъж, който не изпитва нищо към нея.
И когото тя също не обичаше. Вече не.
Продавачът се върна, изтръгвайки я от мислите й. Нещо в изражението му бе променено — бе изоставил заучената си любезност.
— Опасявам се, че и тази е невалидна — съобщи, стиснал картата между палеца и показалеца си.
— Тук има нещо нередно — възрази Хелън и в стомаха й се прокрадна добре познатото чувство на тревога. Измъкна картата, обслужвана от служебната сметка на Джим. Използваше я само в краен случай. Като този.
След не повече от две минути мъжът се появи отново и този път лицето му изразяваше презрение. Върна й картата… разрязана на четири равни части.
— Накараха ме да го направя — обясни рязко.
— Кой по-точно?
Той сви костеливите си рамене, върху които висеше прекалено широко сако.
— От банката. Твърдят, че картата е крадена.
— Крадена?
Продавачът кимна и повдигна грижливо изскубаните си вежди.
— Така казаха.
— Мисля, че щеше да ми е известно, ако картата ми е била открадната.
— И аз мисля така, госпожо Захарис. Въпреки това, съобщението беше недвусмислено и бях принуден да действам според разпореждането.
Тя се възмути от снизходителния му тон, но се опита да овладее гнева, който я обзе.
— Трябваше да говорите с мен, преди да разрежете картата.
Мъжът поклати глава.
— Опасявам се, че не сте права. Предупредиха ме, че ако не го направя, магазинът ще бъде глобен.
Глупости. Беше уверена, че е изпитвал удоволствие, докато разрязва картата, и още по-голямо, докато й подава частите. Познаваше този тип хора.
Отправи му смразяващ поглед и извади от чантата мобилния си телефон.
— Извинете ме. Трябва да се обадя.
— Разбира се.
Наблюдаваше го, докато се отдалечава, опасявайки се, че няма да преброи даже до пет и той ще се върне пак, за да я обсипе с нови обвинения. Но мъжът едва бе приближил до отдалечения край на помещението, когато някакво момиче подаде глава през вратата и подвикна: