Единственото, което мина през ума й, докато бягаше обратно към стаята си, беше, че бе видяла достатъчно.
Даже прекалено.
— Джос? — викаше Сандра в слушалката. — Добре ли си?
— Да — задъхано отвърна тя, опитвайки се да си поеме въздух, въпреки че в момента над нея вземаше връх изумлението, примесено с паника. — Само че се оказа господин Оливър.
— Имаш предвид, господин Оливър със съпругата си? — поиска уточнение Сандра.
— Не — отговори шепнешком момичето. Всичко беше прекалено зловещо. Такива неща никога не се бяха случвали във Фелинг. Или ако бяха, хората ги пазеха в дълбока тайна. — Господин Оливър е с някакъв друг мъж.
— О! — Думите й приковаха вниманието на приятелката й. — В такъв случай какво чакаш, за бога? Направи няколко снимки с мобилния си телефон!
— Снимки? Мили боже, не ми казвай, че искаш да видиш това!
— Не, за себе си. Запази ги, просто в случай че ти потрябват по-късно като доказателство, като средство за изнудване или нещо подобно.
— Но…
— … никакво но. Това може да се окаже най-добрата ти защита срещу Дийна Оливър, ако реши да те обвини в още нещо. Говоря сериозно, Джос. Знам, че не искаш, но направи няколко снимки. Не е задължително на всяка цена да ги използваш, но ако нещата стигнат дотам, поне ще разполагаш с тях.
— Не мога! Дори не ми се иска да гледам!
— Не е необходимо да гледаш, а само да държиш телефона си. Довери ми се — настоя Сандра. — Трябва да го направиш. За да имаш поне някаква защита.
— Добре, добре, но как бих могла да се измъкна оттук, без никой да ме забележи?
Сандра се разсмя.
— Миличка, като се има предвид това, което ми разказа, те едва ли биха обърнали внимание на ставащото около тях.
Самата истина. След като затвори телефона, Джос пристъпи към вратата и надникна зад нея към двамата мъже, които очевидно не се интересуваха от нищо друго, освен един от другиго. Отдръпна се бързо, затвори очи, отвратена от представата за това, което щеше да бъде запечатано от обектива, и вдигна телефона си, за да направи няколко снимки.
Стоновете не престанаха, затова можеше да се допусне, че е успяла да се измъкне незабелязано. Все пак, като се има предвид, че двамата бяха все още в коридора, нямаше как да напусне къщата, без да привлече вниманието им.
Трябваше да изчака, докато свършат. Или поне докато се преместят някъде другаде. За щастие коридорът се разделяше към две стълбища, които водеха към различни части на къщата. За беда обаче, двамата в момента се намираха точно на този разделителен участък.
Тя се притисна до стената, за да се прикрие, изчаквайки и молейки се, колкото и да беше смешно, да не я хванат.
Стори й се, че изминаха часове, но в действителност само след няколко минути двамата слязоха към кухнята.
Като малко дете на Коледа, което се опитва да види добрия старец, Джос заслиза предпазливо по стълбите с единственото желание да не се натъкне на някого от странната двойка. Отвори входната врата и с изненада се озова пред влизащата Дийна Оливър.
Очевидно изумлението им беше взаимно. Или поне част от него. Но като се има предвид, че стопанката все пак имаше намерение да влезе в дома си, очевидно щеше да преживее по-големия шок.
— Какво правиш тук? — строго попита Дийна. — Трябваше да си с Барт у приятелчето му.
Джос се луташе бясно между дилемата дали да заговори високо, за да предупреди двамата мъже, че долу става нещо, или да се преструва, че нищо особено не се е случило.
Накрая реши, че това не е нещо, в което би желала да се забърква.
— Заведох Барт в дома на Гас и тяхната детегледачка взе нещата под контрол, така че се върнах, за да… — Нямаше как да признае, че се бе прибрала да подремне след безсънна нощ. Дийна щеше да й го изкара през носа. — Да взема нещо.
Дийна я изгледа враждебно.
— Значи си оставила детето ми на грижите на напълно непозната?
Е, защо пък не? Нали това бе направила собствената му майка само десетина минути след като за първи път бе видяла Джос?
— Тя е жена с опит и е напълно способна да се погрижи за момчетата.
Дийна сложи ръце на кръста си.
— Интересно, какво е това толкова важно нещо, което те е накарало да се прибереш у дома, а?
Джос мислеше трескаво.