Мъжът сви рамене.
— Хич ме няма в кухнята.
— Може би, ако вие ме научите как да получа кредит за откриване на нов бизнес, аз бих могла да ви покажа как се прави истинско кафе.
— Дадено. — Отпи от собственото си кафе и изкриви лице в гримаса.
— Това синът ви ли е? — посочи към снимката Лорна. И кой знае защо, се надяваше отговорът му да е отрицателен.
Този път късметът беше на нейна страна. Той поклати глава.
— Племенникът ми. Аз нямам деца. Не съм женен.
Защо това толкова я зарадва?
— Нито пък аз — каза съвсем неуместно.
Холдън се засмя.
— Най-сетне нещо общо помежду ни. — В момента, в който го изрече, сякаш съжали за тази интимност, дори и толкова незначителна. — Е, за каква работа искахте да поговорим? Нещо, което наистина планирате… или е само на теория?
— Всъщност наистина става въпрос за планове.
— О? — повдигна вежди той.
— Май сте изненадан.
— Така е.
Не можеше да повярва, че е толкова безцеремонен. Дори не си направи труда да прикрие насмешката си.
— Не ме баламосвайте със сладки приказки.
Той се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си.
— Нямате вид на жена, която обича сладко.
Е, тук беше напълно прав.
— С изключение на шоколада — съгласи се тя. — Затова давайте да караме направо. Да кажем, че искам да започна собствен бизнес с още няколко човека и като начало имаме нужда от кредит. Какво трябва да направим?
— За какъв бизнес става въпрос?
— Внос. Нещо такова. И търговия.
— Защо просто не ми кажете какво сте замислили?
— Добре. Имам приятелка, която се познава с доста влиятелен човек, чието име сигурно знаете, но нямам право да спомена. Та племенникът на жена му е италиански дизайнер на обувки. При това — много добър. А повярвайте ми, разбирам от обувки.
Холдън кимна със сериозно изражение.
— Ето нещо, в което нямам основание да се съмнявам.
Разбира се. Нали се бе натъкнал на огромните й задължения към „Ормондс“, „Нордстром“, „Запос“ и към кого ли още не, и то натрупани все заради този артикул.
— И така, този човек прави невероятни обувки и ние искаме да ги внасяме от Италия. Да бъдем единственият дистрибутор. И това не е само игра на думи.
Тогава се случи нещо невероятно. Холдън Бенингтън Трети се разсмя. Искрено, от цялото си сърце. И тя внезапно установи, че в този момент дори го харесва.
— Много добре. А имате ли бизнес план?
— Извън това, което вече ви казах?
— Нещо официално. Писмено описание на бизнеса, необходимите средства, предполагаемата печалба. Такива неща.
— Да. Джос, една от моите… — Жената се поколеба. — Една от партньорките се зае с това.
— Чудесно. А отчели ли сте възможността за външно кредитиране?
Времето, прекарано в колежа, не се оказа пропиляно напразно.
— Може би имате предвид евентуални външни инвеститори?
— И така може да се каже. Много хора смятат, че парите се привличат от големите фирми, и точно това е най-сериозната им грешка. Утвърдените корпорации нямат нужда от средства отвън. Трябва да се обърнете към сравнително нови компании, които имат практика не повече от три, четири или най-много пет години.
— И едновременно с това да си помогнем с банков кредит?
— Не едновременно. Вливането на инвестиции ще ви направи конкурентоспособни. А това, от своя страна, ще повиши доверието на банките.
Харесваше й, Холдън бе напълно прав.
Той продължи ентусиазирано, съветвайки я как да си осигури финансиране и да привлече инвеститори. Предложи й вторичен заем, който би могъл да балансира първоначалните им вложения, ако Лорна или някоя от другите й партньорки притежават някакви ценности или недвижими имоти, които биха могли да ипотекират. Оказа се, че бизнесът е истинската му любов, но имал нужда от работа и когато му се обадили от банката, не могъл да откаже.
След като измина близо час, Холдън погледна часовника си и каза:
— Край. Имам делова среща, която не мога да пропусна. — Погледна я и за своя собствена изненада, попита: — Какво ще кажете да се видим на вечеря? Бихме могли да обсъдим въпроса по-подробно.
Самата тя беше още по-учудена от отговора си:
— С най-голямо удоволствие.
По пътя към къщи Лорна вървеше много по-уверено, отколкото когато отиваше към банката.