— Хавиер е на телефона, Луис. Знае, че имаш проблем с фалшива карта.
Луис. Хелън запомни името, за да може да адресира персонално протестното писмо, което възнамеряваше да напише до управителя на магазина.
Извади от портфейла си една от отхвърлените карти и набра номера на банката, нетърпеливо минавайки от меню на меню, докато накрая успя да се свърже с живо същество.
— На телефона е Уенди Ноел. С какво мога да ви помогна?
— Надявам се да сте в състояние да го направите, Уенди — подхвана Хелън с най-любезния тон, който можа да изцеди от себе си при тези обстоятелства. — По някаква причина картата ми бе отхвърлена в един магазин днес и не мога да си обясня защо.
— С удоволствие ще ви помогна, мадам. Бихте ли изчакали за момент?
— Естествено.
Хелън седеше с туптящо до пръсване сърце, докато в ухото й се разнасяше мелодия, която се смесваше с кънтящата в магазина музика.
— Госпожо Захарис? — разнесе се гласът на банковата служителка.
— Да?
— Картата ви е обявена за открадната, мадам. — Момичето се опитваше да бъде учтиво. В тона му се долавяше съчувствие и извинение. — Блокирана е.
— Но аз не съм я обявявала за изчезнала — възрази Хелън. — В момента се намирам в един магазин, където отказват да я приемат.
— Няма как да я използвате, щом е обявена за открадната.
Хелън поклати глава, въпреки че жената от другия край на линията не можеше да я види.
— Вероятно става въпрос за кражба на самоличност. — Това беше единственото логично обяснение на случващото се.
— Кой я е обявил за невалидна?
— Някой си… Диме… Демет… рис…
— Деметриус? — попита, невярваща на ушите си.
— Точно така. Деметриус Захарис — измърмори жената. — Обади ни се лично, за да обяви картата за открадната.
— Но защо? — промълви Хелън, преди да успее да се въздържи, тъй като знаеше, че на този въпрос няма отговор. Или поне такъв, който би могъл да я задоволи.
— Опасявам се, че не зная.
— Изпратен ли е заместител на картата? — Усещаше, че постепенно я завладява паника. — Бихте ли могли да гарантирате покупките ми с новия номер?
— Господин Захарис изрично разпореди да не изпращаме заместваща карта към този момент.
Смаяна, Хелън се поколеба за миг. Искаше да възрази, да каже, че е станала грешка, да предположи, че някой от обкръжението на Джим се е обадил да блокира картата, но дълбоко в нея нещо й казваше, че нещата не стоят така. Съпругът й бе сторил всичко това преднамерено.
Благодари на жената, затвори и веднага след това набра номера на Джим.
Той вдигна едва след четвъртия сигнал.
— Защо си обявил кредитните ми карти за откраднати?
— Кой се обажда?
Можеше да си представи самодоволното му ухилено лице.
— Защо — повтори тя рязко — си блокирал картите ми?
Чу как коженото кресло изскърца под тежестта му.
— Нека те попитам нещо — отвърна той с глас, натежал от сарказъм. — Има ли нещо, което би искала да ми споделиш? Нещо, което досега си крила от мен?
Стомахът й се сви на топка.
Какво ли беше открил?
— Накъде биеш, Джим? — Господи, имаше толкова много неща, които можеше да има предвид.
— Мисля, че много добре знаеш.
В съзнанието й нахлуха хиляди вероятности.
— Не. Не мога да се сетя за нещо толкова лошо, за което би искал да ме унижиш така на публично място. Смяташ ли, че е в твоя полза, ако се разчуе, че съпругата ти се опитва да пазарува с блокирани кредитни карти?
— Не чак толкова, колкото… ами… да бъда лишен от семейство.
Тишината, надвиснала помежду им, беше като топка за пинг-понг, до която никой от играчите не успява да стигне.
Джим я наруши пръв:
— Това говори ли ти нещо? — Креслото му изскърца отново и вече си представяше скованата му от гняв фигура. — А аз си мислех, че се опитваш да забременееш. Пък се оказва… — Почти виждаше как нехайно повдига рамене. — … че просто сме се чукали.
Хелън изкриви лице в гримаса от начина, по който буквално бе изплюл думата.
— Не останах с впечатление, че не ти беше забавно.
Не беше толкова лесно да го отклони от темата.
— Ти си ме лъгала, Хелън!
— И за какво по-точно?
— Като че ли не знаеш.
— Не си на себе си — подхвана тя, давайки си сметка, че най-добрата защита в случая беше обвинението.