— Трябва да поговорим за работата ми при вас.
— И какво за нея? — Продължи да пили ноктите си и скърцането стържеше по нервите на момичето. — Знаеш, че само с извинения няма да минеш, нали?
Извинения?
— Не съм доволна от това, което съм принудена да върша в дома ви. — Не, не звучеше добре. Доволна не беше подходящата дума. — Искам да кажа…
Глупости, глупости, глупости.
— Какво означава това? Нима си очаквала да си доволна? — Дийна поклати глава и сама отговори на въпроса си: — Ти си най-обикновена детегледачка, а не някаква суперзвезда.
Джос си пое дълбоко въздух.
— Добре. Ето какво имах предвид. Аз… Аз не… Вижте, обичам момчетата ви, но не смятам, че бих могла да им бъда полезна занапред. Може би и преди е било прекалено късно. — Никак не беше лесно, а и нежеланието на госпожа Оливър да я погледне още повече усложняваше нещата. — Затова ви връчвам предизвестие за напускане.
Дийна мигновено забрави ноктите си. Най-сетне вдигна лице към Джос, като по някакъв начин все пак успяваше да я гледа отвисоко.
— Е, все още сме в договорни отношения. — Беше упражнявала този разговор многократно в стаята си, но в действителност се оказа доста по-трудно. — В контракта има клауза, която гласи, че ако едната страна не се придържа стриктно към него, той може да бъде преустановен, затова сега ви съобщавам за намерението си да напусна, тъй като не смятам, че върша онова, за което сте ме наели.
— По този въпрос вече сме разговаряли многократно — изсумтя Дийна.
— Имам предвид — продължи Джос и усети, че у нея се надига гняв, — че ме карате да правя неща, които нямате право да изисквате от мен. — Последва напрегната тишина, но момичето бе твърдо решено да доведе нещата докрай, въпреки че разумът му говореше друго. — Затова реших, че трябва да се разделим. Сигурна съм, че скоро ще намерите някоя друга, която изцяло да отговаря на изискванията ви.
— Чудесно — повдигна тънките си вежди Дийна. — Това означава, че трябва да останеш още девет месеца. Струва ми се разумен срок за предизвестие.
— Прекалено дълъг период — възрази Джос. — Аз имах предвид не повече от две седмици.
— За толкова време няма да мога да уредя нещата. Наех теб и господ ми е свидетел, ще те принудя да изпълниш договора, който си подписала, до последната клауза.
Момичето поклати глава:
— Не мога да остана. Съжалявам.
След като продължително я изучи с поглед, Дийна най-сетне каза:
— Ти говориш сериозно, така ли? Мили боже, след всичко, което направих за теб?
— След всичко, което…?
Жената моментално изпадна в истерия и избухна в сълзи.
— Осигурих ти дом, доверих ти се, поверих ти децата си, а ти ми се отплащаш по този начин?
Джос искаше да възрази, да посочи всички онези неща, които бе вършила, без да се оплаква, да припомни за свободните часове, които бе пожертвала за това семейство, но нямаше никакъв смисъл. Дийна Оливър беше от онези жени, които са готови да спорят до смърт, особено когато не са прави.
Затова, вместо да я постави на мястото й и да спомене за забежките на съпруга й с хилавото подобие на Дядо Коледа, за които всъщност Дийна бе обвинила самата нея, Джос преглътна гордостта си и каза:
— Струва ми се, че ако се успокоите и обмислите нещата, ще разберете истинската причина за решението ми. — Думите бяха изречени с надеждата, че Дийна ще схване намека, но после веднага бяха смекчени от едно неуместно: — Съжалявам.
— Съжаляваш — като ехо повтори госпожа Оливър.
— Да — съвсем искрено каза Джос. — И ако ми дадете възможност да виждам момчетата и да общувам с тях, би било чудесно…
— Значи искаш да се виждаш с децата ми — засмя се горчиво Дийна. — Нямаш намерение да се грижиш за тях, но искаш от време на време да се вмъкваш в живота им и да се преструваш, че все още те интересуват. — И отново се засмя с тъжен, безрадостен смях. — Не мисля.
— О, моля ви, не говорете така. Тук не става въпрос за мен, за вас или господин Оливър. Честна дума, момчетата имат нужда да знаят, че някой ги обича и че нищо от това, което се случва, не е по тяхна вина.
— Нищо от кое? — скептично попита Дийна. — Напускаш въпреки договора и се опитваш да изкараш нас виновни?
Джос прехапа езика си, за да не изрече грозната истина, която работодателката й заслужаваше да чуе за собствения й живот, за съпруга й и за рехавата, измамна фасада, която обгръщаше лъжливото им всекидневие.