— Просто искам момчетата да знаят, че ги обичам — каза вместо това. — Смятам, че за тях това е важно.
— Не си приписвай измислени заслуги — сряза я Дийна с неприкрита омраза в гласа.
— Нищо не си приписвам! — възрази Джос. — Господи, нима не мислите, че за мен би било по-лесно да изгоря всички мостове след себе си и просто да си тръгна? Ако не се интересувах искрено от момчетата и не желаех най-доброто за тях, нямаше да ви моля да ми позволите да ги виждам поне от време на време.
— Което означава, че се смяташ за незаменима? — подметна високомерно Дийна, сякаш беше Савската царица.
— Което означава, че всеки, който ги обича, би трябвало да участва в живота им, поне отстрани, за да не останат с впечатлението, че светът е създаден, за да им бъде в услуга — изригна Джос, разтърсвана от гняв. — Тук не става въпрос нито за мен, нито за вас. Или поне не би трябвало.
— Просто се махай — размаха ръка Дийна. — Веднага ще се обадя на съпруга си и ще му кажа, че имаме нужда от нова детегледачка. Много ти благодаря, Джослин. Много ти благодаря.
Джос преглътна с усилие. Не бе свикнала на такива сцени.
— Вижте, наистина смятам, че трябва да поставим децата на първо място. Затова, ако от време на време…
— Казах ти да си вървиш! — изкрещя Дийна. — И имам предвид веднага, иначе още сега ще се обадя в полицията, кълна се. — Отправи й леден поглед. — Събирай си нещата и се махай от къщата ми. Не искам да те видя никога повече.
— Но… Още днес ли?
— Не! Още тази минута!
По дяволите! Къде да отиде? Какво да прави?
Всъщност какво значение има? Всяко друго място е по-добро от този дом.
— Давам ти един час — продължи Дийна. — Каквото не успееш да събереш, ще отиде за благотворителност. Или още по-добре — на боклука.
Само на Дийна Оливър би хрумнало, че сметището е по-добра кауза от благотворителността. Изкушението да й отвори очите за това, доколко няма понятие от нуждите на съпруга си, беше неустоимо. Но независимо от обзелата я ярост, Джос не можеше да се насили да изрече грозните думи.
Вместо това усети как в гърлото й засяда буца. Най-ужасното в цялата история беше, че тази жена се явяваше майка на две момчета, които Джос обичаше от все сърце. Особено едното.
— Бих ли могла поне да се сбогувам с децата? Не искам да мислят, че просто съм ги изоставила.
— Пак всичко опира до теб, нали? — презрително изсумтя Дийна.
— Не, само искам да знаят, че ги обичам. За тяхно собствено добро. — Погледна изкривеното от злоба лице на работодателката си и си помисли какво ли биха казали нейните високопоставени приятели, ако можеха да я видят в този момент. — Важно е да знаят, че хората могат да ги обичат дори когато са принудени да си тръгнат. — Струваше й се унизително да се моли за още няколко часа в тази къща, но усещаше, че трябва да настоява. — Моля ви, госпожо Оливър!
Дийна се изправи с пъхнати между пръстите на краката й тампони памук, изцапани с розов лак, и закуцука към нея.
— Слушай ме много внимателно, госпожичке. Казах ти да се махаш от къщата ми. Ако не го направиш до час, ще се обадя в полицията. Достатъчно ясно ли се изразих?
— Абсолютно — кимна Джос и преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Нямаше да позволи госпожа Оливър да стане свидетелка на още едно нейно емоционално преживяване.
Извърна се и излезе от стаята спокойно и хладнокръвно, доколкото вълнението й позволяваше. Щом се озова извън обсега на ледения поглед на работодателката си, се втурна по стълбите и позвъни на Сандра, за да я попита дали може да пренесе багажа й и да й осигури подслон поне за няколко дни.
Събирането на вещите не й отне много време. Надявайки се, че Дийна няма да прояви излишно любопитство, влезе в кабинета и включи компютъра.
Действайки бързо, като всяка минута хвърляше нервен поглед през рамо, написа послание до момчетата:
„Скъпи Колин и Барт,
Когато четете това писмо, аз ще съм си отишла и няма да имам представа как майка ви е обяснила това. Точно затова ви пиша тази бележка. Искам да знаете, че причината за това, че работата ми тук не потръгна, не е у вас. Вие сте страхотни хлапета и ми е трудно да ви изоставя, защото искрено ви обичам.
Колин, знам, че присъствието ми тук невинаги ти е било приятно, но се надявам да прочетеш писмото на Барт и да му обясниш колко специален е бил за мен и с какво удоволствие съм прекарвала времето си с него.