— Благодаря ти, Карл, ще се оправя сама. — Тя махна с ръка към Джос. — Между другото, това е моя приятелка. Ще остане при мен за известно време.
— О, много ми е приятно — протегна ръка младият мъж. Беше мека и топла. Казвам се Карл Ейбрамсън. Живея в апартамента над Санди.
— Радвам се да се запознаем — отвърна Джос, загледана в лицето на Сандра за някаква индикация, че проявява интерес към него, но изражението на приятелката й говореше точно за обратното. — Надявам се, че ще се виждаме често.
Той кимна.
— Сигурни ли сте, че нямате нужда от помощ?
Сандра поклати глава.
— Ще се оправим. Но ти благодарим все пак.
— Виж, Санди — приближи се към нея той и заговори шепнешком за по-голяма увереност, макар че през цялото време чертаеше кръгове с върха на обувката си. — Чудех се, дали ще си свободна да отидем на кино този уикенд?
Сандра изглеждаше изненадана.
— Карл, толкова си мил. За мен би било удоволствие… — Забелязала обнадежденото изражение на лицето му, побърза да добави: — … но приятелят ми ще започне да ревнува. Наистина съжалявам.
— О, нищо. Но не можеш да ме обвиниш, че поне опитах. Трябваше да се досетя, че си имаш приятел.
Сандра пламна, но каза усмихнато:
— Благодаря ти.
Той я погледна още веднъж, после се обърна и тръгна по тротоара.
— Уоу! — прошепна Джос. — Този е хлътнал по теб до уши.
— Мислиш ли? — загледа се след него Сандра. — Забавното в случая е, че му хвърлих око още преди няколко месеца, когато се нанесе тук, но така и не събрах смелост да го заговоря. А сега, когато не изпитвам нищо, той непрекъснато търси контакт с мен.
— Бедното момче. Съвсем сигурно е, че сърцето му е разбито.
— Съмнявам се — изсумтя Сандра. — Хайде да вървим.
Щом спряха пред вратата на апартамента й, тя се обърна към Джос:
— Знаеш ли какво си мислех? Извинявай, ако не съм те разбрала правилно, но ми се струва, че вече не искаш да работиш като детегледачка на пълен работен ден.
Момичето се засмя:
— Всъщност е така! Но не мога да се сетя за друга работа, която може да ми осигури покрив над главата и сносна заплата в тежък момент като този.
Сандра смръщи вежди.
— Виж, както знаеш, аз имам една свободна стая. Можеш да останеш колкото си искаш, в случай че все пак решиш да потърсиш нещо друго.
— Господи, оценявам предложението ти, но не искам да те притеснявам — отговори Джос, трогната.
— Впрочем би ми било приятно да сме заедно. Живея сама в тази бърлога от доста дълго време. — Сандра се засмя. — Освен това имам интерес да те държа наблизо във връзка с бизнеса с обувки. Трябва да си ни подръка. Ти си единствената, която има представа от компютърен дизайн.
Джос усети как лицето й пламна.
— Много бих искала да се заема с това, защото може да се окаже шансът на живота ми.
— Значи е решено. Оставаш тук. Може да си намериш почасова работа, но през останалото време ще си на наше разположение. — Сандра протегна ръката си. — Сделка?
— Сделка — веднага се отзова Джос. Никога в живота си не се бе чувствала по-щастлива.
— След като се разбрахме, мога да тръгвам. И бездруго закъснявам. Може би тази вечер ще се окаже съдбовна за мен и Майк.
Съдбовна? О, не!
— Не искам да ви преча — каза Джос. — Бих могла да изляза или да отскоча до Лорна, когато се прибере от работа.
Сандра вдигна успокоително ръка.
— Не се тревожи за това. Майк има апартамент. Просто ми пожелай късмет.
Джос все още се притесняваше, че е застанала на пътя на приятелката си, но не искаше да спори.
— Късмет!
— Деби ще дойде тази вечер — съобщи Майк, като наблюдаваше Сандра над ръба на чашата си.
Споменаваше това име при всяка тяхна среща. Този път не бе изчакал да изминат дори три минути. Дали не се опитваше да й каже нещо? Трябва да го попита. Предишната Сандра беше прекалено свенлива, но новата действаше директно, право към целта. Самоуверено. Поне донякъде.
— Майк, отдавна исках да поговоря с теб по този въпрос.
— За Деби ли? — Изглеждаше така, сякаш знае какво ще последва. И го бе очаквал.
— Да. Нямаше как да не забележа, че я споменаваш някак преднамерено. Да не би да искаш да ми намекнеш нещо?