Е, в момента това не беше най-главното. Тя бързаше не защото обувките бяха неотразими, а защото бягството й доставяше удоволствие.
По-късно без проблем ще плати тези обувки. Веднага щом стигне у дома и се добере до някакви пари в брой или пък успее да налее здрав разум в главата на Джим дотолкова, че да активира кредитните й карта отново. Тогава щеше да се върне, да обясни, че е излязла несъзнателно, и щеше да плати. Без проблем.
Не беше като да краде, за бога. Едва не се задави от тази мисъл. През последните трийсет години не бе откраднала нищо, въпреки че някога бе много добра в занаята. Нямаше намерение да възкресява старите си навици.
Сърцето й биеше до пръсване и усети, че по страните й плъзва червенина. Този път Джим няма да спечели. Усещането беше ободряващо. Ще се добере до колата си, ще отвори бутилка шампанско и ще я изпие, докато се наслаждава на кацащите и излитащите самолети от летище Рейгън Нешънъл. Кой преди много години я покани на среща, за да й открие пръв величието на тази гледка? Уди? Да, точно той. Беше невероятен. Караше „Порше 914“ и тогава това се смяташе за тузарско. Какво ли е станало с него?
Беше почти излязла, загледана в обсипания със звезди оранжево-розов хоризонт, и почти усещаше освежаващия полъх на вятъра, когато зад гърба й се задейства аларма.
За момент застина на мястото си. Воят беше оглушителен. И наистина ли виждаше блещукащи светлини?
Внезапно я обзе чувство за вина, от което походката й стана по-скована, но се насили да продължи напред. Вървеше, опитвайки се да не обръща внимание на угнетяващия звук. В края на краищата в големите магазини винаги се случва нещо, което предизвиква тревога.
Но нямаше как да пренебрегне следващия сигнал — нечии бързи стъпки зад гърба й и мъжкия глас, който каза любезно:
— Извинете ме, мадам. Има малък проблем. Бихте ли се върнали с мен в магазина, моля?
Глава 3.
— Сложила съм си червения кожен колан… — Сандра Вандерслайс зашляпа по пода на апартамента с боси крака, притиснала слушалката с рамо, и се озова в кухнята. Много тихо отвори вратата на хладилника.
— Ооо, скъпа — каза мъжът от другата страна на линията, — много те харесвам в червено. А взе ли малкия червен камшик?
Сандра много внимателно извади портокаловия сок и изгука в отговор:
— Да, миличък. Точно както го обичаш. — Наклони чашата, за да не я чуе как си налива. Петдесет грама. Толкова й се полагаше. Допълни останалото с вода.
— Ще разкъсам бельото ти със зъби.
Тя изстена, както се очакваше от нея, и зави капачката върху бутилката със сок.
— Ооо, да! — Отпи глътка. — Направо ме подлудяваш! — Върна се до телевизора във всекидневната, продължавайки да говори в слушалката: — Ммм. Дааа.
— Вече ближа малкото ти влажно котенце.
— Ммм.
— Харесва ли ти?
— О, миличък, неотразим си. — Беше произнасяла тези думи толкова често, че излизаха от устата й почти автоматично. Бяха изгубили смисъла си. Беше нещо като мантра, която повтаряше, за да спечели долар и четиридесет и пет цента на минута, обещани от оператора на горещия телефон.
Горещ наистина.
Отново изстена, надявайки се да звучи правдоподобно, и се настани удобно на дивана.
— Ооо, axxx…
Взе дистанционното, натисна бутона за изключване на звука и премина през няколко телевизионни канала, докато стигна до повторението на снощното токшоу.
— Чудесно — отбеляза повече за себе си, отколкото за мъжа от другата страна на линията, после изпусна още няколко стона и въздишки, толкова харесвани от клиентите, докато гледаше интервюто на Джон Стюърт, който четеше на поредния обвинен в измама политик заглавията на най-популярните вестници.
— Толкова си сладка — успя да прошепне непознатият задъхано. — Бих могъл да правя това… да те любя… цял ден.
— Моля те, продължавай — изгука жената, мислейки за страхотните ботуши, на които бе попаднала в интернет. Струваха цели сто седемдесет и пет долара. — Не спирай… — Жълто-кафяви или черни? Може би този сладур щеше да продължи играта достатъчно дълго, за да може да си позволи и двата чифта. Но не. Бяха му необходими няколко часа, за да успее да покрие поне единия. Никой от клиентите й не можеше да се похвали с такава издръжливост. Затова се стараеше да го задържи колкото може по-дълго, надявайки се на още няколко продължителни разговора, които щяха да й осигурят нужните средства. — Направи го… Направи го с мен… — Имитирайки задъхване, погали персийската си котка Мерлин, която скочи в скута й, разплисквайки върху нея чашата с портокаловия сок. — По дяволите! — извика, преди да успее да се въздържи.