За щастие клиентът й Бърт хареса това.
— Ооо, да. Говори ми мръсотии — изсумтя той. — Искаш ли да посмуча котенцето ти още? А? Харесва ли ти така? В момента ближа клитора ти.
Преди много време подобен разговор би й причинил сериозно безпокойство, защото бе израсла в изключително консервативно семейство, в което дори изразът по дяволите се смяташе за сериозна ругатня и се пазеше за крайно критични ситуации.
Но сега, подобно на телефонния диалог, не беше нищо друго, освен досаден шум. Шум, който в края на краищата й носеше пари. За наема, за храна, за удобства и многобройните каталози за покупки онлайн.
Не беше най-подходящият начин на живот.
— Ооо! — извика, смъквайки лепкавата мокра тениска. Това беше първият път, когато събличаше дреха от себе си по време на обаждане. — Ооо! Ооох!
— Толкова си влажна!
— Така е — побърза да се съгласи, докато попиваше пръските от сока с останалата суха част от блузата. — Много съм влажна. И вкусна като узрял плод — додаде просто за развлечение.
— Вярно е!
Сандра въздъхна.
— А сега ще те чукам! Ще те чукам грубо, кучко!
Изви очи към тавана. Жилаво копеле. Сигурно е същинска мишка в действителния живот. Представяше си го с властна съпруга или още по-вероятно — с шеф, който непрекъснато го унижава.
И сега си плаща, за да получи похвала.
Затова реши да му я даде. Срещу съответната цена.
— О, Бърт. Толкова ти е голям. Толкова твърд…
— Кажи го отново.
Направи го, с известни уточнения, после остави слушалката на дивана, за да се преоблече. Сграбчи единственото, оказало се подръка — тясна блуза, която мислеше да изхвърли, но бе запазила, в случай че някой ден успее да се напъха в нея, след което отново нагласи телефона под брадичката си, докато се закопчаваше. Истината беше, че изобщо не можеше да си обясни защо си прави този труд. Беше съвсем сама. Винаги беше сама. Можеше да се разхожда гола в продължение на четиридесет и осем часа и да не се озове в ситуация, в която да й се наложи да се облече.
Освен, за да се защити от набезите на острите нокти на Мерлин. Единствените набези, на които беше изложена… О, господи, тази мисъл беше непоносима.
Виковете на Бърт стигнаха връхната си точка точно когато закопчаваше последното копче. От нея се очакваше да изкрещи в отговор. Вместо това обаче, тя направи онова, което предприемаше обикновено в такива ситуации, за да се почувства по-добре. Пазаруваше.
Включи компютъра, продължавайки от време на време да стене и пъшка, както очакваше клиентът й, докато стигне до върховната наслада. Щом Бърт най-сетне свърши, той вече изгаряше от нетърпение да затвори телефона, сякаш се страхуваше да не бъде заловен на местопрестъплението, най-вероятно от шефа си, когото по-рано се бе опитала да си представи. Сандра спря таймера.
Двайсет и седем минути.
Не беше кой знае какво постижение, но бе имала разговор с младеж, който не издържа и половината от това време, така че трябваше да бъде доволна.
Погледна часовника върху монитора на компютъра. Беше дванайсет и четиридесет и пет. Срещата й бе едва в четири, така че с малко повече късмет щеше да запълни оставащите три часа с други телефонни разговори, преди да стане време за излизане.
Слава богу, работата й беше достатъчно доходна. Мъжете обичаха Пенелопе, както беше известна сред тях, а и защо не? Снимката, която публикува в каталога, беше убийствена. Устните на Пенелопе Крус и Анджелина Джоли, носът на Джулия Робъртс, овалът и очите на Катрин Зита-Джоунс, косата на Фара Фосет от осемдесетте години и тялото на Синди Крауфорд.
За създаването на образа на Пенелопе бе използвала фотошоп, като бе подменила ушите на Катрин със своите собствени. Това беше малкият й трик, за да се идентифицира със създадения от нея образ.
Беше наистина забавно да си висока, слаба и да изглеждаш страхотно дори само в собственото си въображение и в това на хилядите самотни отрудени мъже, макар че самата Сандра през целия си живот бе средна на ръст и доста закръглена.