Някои успяваха да заличат травмите от детството си, като се изправяха лице в лице с тях, преодоляваха ги и се озоваваха точно в противоположната от началната си позиция, карайки останалите да се изумяват от промяната.
Други се справяха по-незабележимо, водеха нормален живот и се опитваха да не мислят за проблемите от миналото.
Но съществуваха и такива, дотолкова затънали в неприятните спомени, че по никакъв начин не можеха да се отърсят от тях. Те може и да изглеждаха нормални при определени обстоятелства, но винаги имаха проблеми със себе си. В екстремни условия — тук веднага се сещаше за Тед Бънди, можеха да стигнат до серийни убийства, дори до канибализъм.
В повечето случаи просто си имаха собствени демони, с които да се борят, и от тази битка обикновено винаги бяха потърпевши. Това можеше да бъде страх от кучета, притеснение от говорене пред публика или дори сковаващ ужас от видри.
Сандра нямаше проблем с видрите. Не, нейният страх беше от спокойния живот в собствения й дом.
Агорафобия.
Истината бе, че благодарение на чудото да купува чрез интернет и доставките на продуктите до клиента, не бе напускала апартамента си цели три месеца.
Тя си носеше последствията. Нито едно от тях не беше прекалено сериозно, но като се прибавеха комплексът от килограмите, неувереността, срамежливостта и чувството, че родителите й обичат повече сестра й, вече се получаваше невротична личност, реално застрашена да се превърне в отшелник, отдаден на телевизионните игри. Сандра не искаше това. Знаеше, че нещо трябва да се промени. Само дето не беше наясно как да го направи.
Глава 4.
Лорна обикаляше из мола „Монтгомъри“ с чифт обувки в ръце, които, като се има предвид двата долара, внасяни ежемесечно за кредитната й карта, тъй като останалото отиваше за покриване на лихвата, щеше да изплаща цели дванайсет години. Направо отвратително.
В мола беше хладно и празнично, разнасяха се гласове и музика, носеше се аромат на шоколадови бисквити, хамбургери, пържени картофи и китайска храна. Обикновено оживлението я ободряваше, но докато се връщаше към щанда за обувки в „Ормондс“, имаше чувството, че на врата й тежи воденичен камък.
Налагаше се да се откаже от тях. Нямаше друг избор.
— Трябва да върна този чифт — каза, приближавайки към консултанта.
Беше Луис, продавачът, от когото ги бе купила — висок кльощав мъж с остри черти, малки очи и тъмна коса, зализана назад като на гангстер от четирийсетте години.
Мислено отбеляза, че не я гледаше така злобно, когато й предлагаше модела на „Делман“ с трийсет процента отстъпка.
— Но вие току-що ги купихте!
— Знам. — Отправи му усмивка, подсказваща недвусмислено: какво бихте могли да направите? — Но се налага да ги върна. Няма да ми вършат работа.
— Какво не им е наред?
Нямаше съмнение, че Луис не беше млад служител, който просто следва процедурата, без да приема проблема лично. Не, той щеше да спори, да стигне до дъното на нещата — вероятно по най-неприятния за нея начин, да се рови във финансовите й затруднения, преди най-сетне да я пусне да си върви с разписката за върната стока.
Въпреки че поведението му не я изненадваше — бе пазарувала твърде дълго, за да разпознае веднага търговеца, тръгнал на лов за поредната си комисиона — то все пак я притесняваше. Но най-много я тревожеше собственото й чувство, че трябва да даде на тази невестулка обяснение, което да не му позволи да я осъжда.
— Не подхождат на тоалета, за който ги купих.
Мъжът повдигна тъмните си вежди и тя си го представи как всяка сутрин скубе косъмчетата между тях пред огромно огледало.
— Те са от черна кожа.
— Да, така е. — Насили се да преглътне останалата част от обяснението. Синя рокля, мина през съзнанието й, но не каза нищо. Неподходящ нюанс на черното. Подметката е в сребристо, а аз обичам да нося злато. Хрумнаха й още милион плоски лъжи, но продължи да мълчи. Няма да му доставя удоволствие с неправдоподобно обяснение.
С неприкрито презрение Луис протегна ръка и Лорна му подаде касовата бележка и кредитната си карта. Остана да чака, молейки се на бога трансакцията най-сетне да бъде извършена, за да може да напусне магазина и никога повече да не се връща. Какво ставаше с „Ормондс“ впрочем? Не разполагаха ли с други консултанти в този отдел? При всяко идване се надяваше да види ново лице, но в деветдесет процента от случаите се натъкваше на Луис.