Той направи връщането на покупката, подаде й разписката и пое кутията, отправяйки й поглед, който тя определи като укорителен. Може би се дължеше на факта, че необходимостта да се откаже от обувките я бе направила по-чувствителна, но каквато и да беше причината, в момента, в който излезе от магазина, й се искаше да заплаче. Мразеше това усещане, още повече, когато на света имаше милиони хора с много по-сериозни проблеми.
Но Лорна не беше глупачка, въпреки че дълговете й вероятно крещяха за противното. Сега, когато бе наясно с положението си и бе осъзнала допуснатата колосална грешка, бе твърдо решена да я поправи. Ще се откаже от кредитните карти, ще си намери допълнителна работа и — по дяволите! — даже ще яде само грах и ориз, ако това е начинът да спести малко пари и да покрие задълженията си.
Единственото, което я засягаше, макар да си даваше сметка, че е жалко и унизително дори да си го мисли, беше колко трудно ще й бъде да престане да купува обувки. Те я караха да се чувства щастлива. И нямаше да се извинява заради това.
Някои хора пиеха, други използваха наркотици, трети бяха пристрастени към секса, да не говорим пък за онези, които наистина причиняваха отвратителни неща, на когото им падне, само и само да се почувстват по-добре. В сравнение с тях покупката на някой и друг чифт от известен дизайнер не беше никакъв грях.
А сега, не след дълго, всички обувки в гардероба й щяха да се износят и какво щеше да стане с нея тогава? Щеше да остане съвсем боса и прекалено бедна, за да си позволи нещо ново.
Щом се прибра вкъщи, прослуша телефонния секретар. Имаше съобщение от колегата й Джико, с когото щеше да работи в ресторанта същата вечер и който я молеше да поеме смяната му. Благодарна, че може веднага да задейства плана си за намаляване на дълговете, започна да се приготвя.
Девет часа по-късно седеше с последния си клиент — Рик — неприятен самохвалко, който се бе настанил на маса недалеч от бара и през цялата вечер не си поръча нищо, освен по една сода на час и порция резенчета от лук. И преди й се налагаше да го изчаква. Абсолютна загуба на време. Идваше поне веднъж седмично и винаги завършваше в нейния сектор. Проклет късмет. Рик никога не оставяше бакшиш.
Но най-лошото беше, че бе ужасно приказлив. Непрекъснато говореше, говореше и говореше. Искаше да узнае всичко за хората в ресторанта и на бара. Лорна си мислеше, че опитва да си уреди среща, но очевидно не му се удаваше. И нищо чудно. Едва ли някога бе плащал питиетата на дамите, с които бе излизал.
В този момент Рик беше единственото нещо, застанало между нея и така необходимата й почивка, затова я дразнеше двойно повече. Изпита истинско облекчение, когато най-сетне поиска сметката.
— Мога ли да ви предложа още нещо? — попита с надеждата, че ще й откаже.
Това и направи.
— Не, само сметката.
Тя я измъкна от джоба си и я сложи на масата с думите:
— Ще се върна, когато сте готов.
— Почакай, миличка, ще ти платя веднага. — Взе листа, после отвори портфейла си и извади десетачка и няколко банкноти от по един долар. — Задръж рестото.
Мразеше да взема банкноти, но бе научена да бъде любезна на всяка цена.
— Благодаря — каза и прибра парите.
Ще изплаща дълговете дори с толкова малки приходи, щом се налага.
По-късно същата нощ тя седеше до бара с изтръпнали от умора крака и броеше заработеното.
— Слаба вечер? — изгледа я Бумър, барманът на заведението. Беше едър мъж с груби черти, но воднистите му сини очи винаги изглеждаха изпълнени със съчувствие. Носеше се слух, че преди няколко десетилетия е служил в специална военна част, но получил травма на някакъв тренировъчен лагер и оттогава работел в различни заведения.
Лорна не знаеше дали това е истина или не, защото Бумър никога не говореше за себе си или за миналото си, но като се имаха предвид размерите му, нищо чудно да е вярно.
— Хайде да видим — отвърна, поставяйки пачката сметки на плота. — От масата, където седяха играчите на „Хедърс“, които през цялата вечер мятаха влюбени погледи на певиците и изсмукаха спирт за триста долара, ми оставиха едва пет, а онзи кучи син Ърл Джофри ми подхвърли буквално жълти стотинки. Седемдесет и шест цента. — Ърл Джофри беше телевизионен водещ, който според Джико имаше репутацията на най-стиснат сред клиентите им.
— Върна ли му рестото в дребни пари? — попита Бумър, докато слагаше в мивката мръсните чаши. — Когато му носиш едри банкноти, направо побеснява.