Ах! Божествено!
Удоволствието от притежанието им траеше цял живот. Удоволствие, за което винаги бе готова и бе в настроение.
Какво толкова, че заради тях бе излязла на червено? От следващата си заплата ще внесе някаква сума в кредитната си карта. След две-три, най-много четири години, тъй като не беше особено разумна в харченето, дългът й щеше да бъде изплатен.
А тези обувки на „Делман“ и тогава щяха да бъдат толкова възхитителни, колкото и сега. И вероятно — два пъти по-скъпи. Дори повече. Бяха класически. Неподвластни на времето. Значи добра инвестиция.
Тази мисъл едва бе минала през съзнанието й, докато седеше в стаята, използвана едновременно за всекидневна и трапезария в малкия апартамент в Мериленд, когато токът спря.
В първия момент се уплаши, че са го прекъснали от електрическата компания. Но не… наскоро бе платила сметката си. Да не би да е имало гръмотевична буря, която не бе забелязала? Летата тук бяха изключително горещи и задушни и този ден в началото на август не правеше изключение. Хората като нея плащаха месечно за ползваното електричество, което от време на време — обикновено в най-неподходящия момент, бе спирано за часове, а понякога — и за цял ден.
Стана от дивана и се залюля на новите си обувки към телефона, поставен на масичка в коридора. Позвъни в компанията, очаквайки за пореден път да чуе, че включените на максимална степен климатици са претоварили мрежата и токът скоро ще бъде пуснат. Може да отиде в мола, за да убие час-два на хладно, преди да тръгне за работа, мислеше си разсеяно, докато набираше номера на розовия апарат, в чиято слушалка бе шепнала тайните си още като дванайсетгодишна.
Десетина минути по-късно, след като изслуша поне петнайсет автоматично записани мелодии, служителка от компанията, представила се само като госпожа Синклер, без малко име, даде тъкмо отговора, от който Лорна се опасяваше.
— Госпожо, електричеството ви е спряно заради неплатена сметка.
Така. Първо, това госпожо бе твърде снизходително. И второ — неплатена сметка? Не е възможно! Нали минаха само няколко седмици, когато след доста тлъсти бакшиши, дадени й в ресторанта, бе изплатила цял куп разписки? Кога беше това? В средата на юли? В началото? Определено беше след Четвърти юли.
Или — я чакай малко — май беше точно след Деня в памет на загиналите. Един от празниците, в които се устройваха пикници. Тогава носеше онези страхотни розови сандали на „Гучи“.
Погледна неуверено към масичката с купчина неразпечатани пликове, която се увеличаваше твърде бързо, и попита рязко:
— Кога е направено последното плащане?
— На двайсет и осми април.
Мислите й я върнаха назад, както се отваряше календар2 в нискобюджетен филм от трийсетте години. Добре де, бе получила премия през юли, но вероятно бе забравила сметката за тока. Може би бе плащала преди това, някъде… през юни? Възможно ли е да е било през май?
Но със сигурност не и през април! В никакъв случай! Беше сигурна, че е станала някаква грешка.
— Това е невъзможно! Аз…
— Пуснахме ви съобщение на петнайсети май, после още едно — на пети юли — с неприкрито неодобрение възрази госпожа Синклер. — А на девети юли ви изпратихме предупредително писмо, че ако не изплатите задълженията си до днешна дата, електричеството в апартамента ви ще бъде изключено.
Да, имаше смътен спомен, че в един момент бе готова да плати сметките си, когато от „Нордстром“3 пристигна каталогът за сезонната им разпродажба.
Беше страхотен ден. Двата чифта обувки на „Бруно Мали“4 бяха невероятни. Толкова удобни, че би могла да пробяга километри с тях. Определено.
Нима не бе платила?
— Изчакайте за момент да прегледам файловете си. — Отиде бързо до компютъра и натисна копчето, за да го включи. Минаха няколко секунди, преди да осъзнае, че машината, в която съхраняваше всичките си сметки, се захранва с електричество, от което я бе лишила злобната жена от другата страна на линията. Сигурна съм, че щях да знам, ако бяхте ми изпратили предупредително писмо.
— Аха!
Лесно й беше да си представи госпожа Синклер като противно малко джудже, седнало под някакъв мост, със съсухрено лице и къдрава коса. Значи искаш ток? Първо ще трябва да минеш покрай мен. Отговори ми на тази гатанка: кога за последен път си плати сметката?
Лорна въздъхна раздразнено и посегна към портмонето си. И преди бе попадала в подобно положение.
2
Използван през 30-те години на ХХ век похват в киното, при който в кадър е календар с падащи листове за всеки ден, с което на зрителя се внушава чувство за изминало време. — Б.пр.
3
Една от водещите вериги магазини в САЩ, основана през 1901 г. в Сиатъл като магазин за обувки. — Б.пр.
4
Италиански обущар от Болоня, който през 1936 г. започва да проектира луксозни обувки и аксесоари. С времето добива световно признание. — Б.пр.