— Това, което разказахте дотук, е доста интересно — обади се Холмс, когато нашият посетител замълча и реши да поосвежи паметта си с голяма щипка енфие. — Моля, продължавайте!
— В канцеларията нямаше нищо друго освен два дървени стола и една чамова маса, зад която седеше дребен човек с коса, още по-огненочервена и от моята. Той разменяше по няколко думи с всеки влязъл кандидат и набързо го отпращаше, като му намираше някакъв недостатък, противоречащ на условията. Явно, че не беше така лесно човек да се добере до примамливото място. Когато дойде и нашият ред, дребничкият човек ме посрещна далеч по-приветливо, отколкото всички останали. Дори затвори вратата, да не влизат други хора, че да проведем разговора на спокойствие.
„Това е господин Джейбс Уилсън — представи ме моят помощник, — който желае да заеме свободното място в клуба.“
„И е напълно подходящ за него, защото отговаря на изискванията — отвърна — дребничкият. — Отдавна не съм срещал човек с истински огненочервена коса.“
Той отстъпи крачка назад, наклони глава и така се загледа в косата ми, че аз се почувствах крайно неловко. После се втурна внезапно към мен, стисна ми ръката и най-сърдечно ме поздрави с успеха.
„Няма място за двоумение — рече той. — Вярвам, че ще ме извините обаче, ако първо взема някои предохранителни мерки.“ При тези думи той сграбчи косата ми с две ръце и започна да я тегли така, че аз накрая изкрещях от болка.
„Виждам, че очите ви се насълзиха — рече дребничкият, като ми пусна косата, — значи всичко е редовно. Налага се да бъдем бдителни, нали разбирате. На два пъти се опитаха да ни излъжат с помощта на перуки и веднъж с боя. Само да не ви разказвам с какви мошеници съм се сблъсквал, защото тогава ще загубите доверие в човешкия род.“
Той отиде до прозореца и се провикна с пълно гърло, че мястото е попълнено. Отдолу се понесе разочаровано роптание и тълпата започна да се разпръсква в различни посоки, докато накрая останахме само двама червенокоси — аз и чиновникът.
„Казвам се Дънкан Рос — представи ми се дребничкият — и съм един от попечителите на имуществото, което ни предостави нашият уважаван благодетел. Женен ли сте, господин Уилсън? Имате ли семейство?“
Аз отговорих, че съм вдовец без деца, а той смръщи леко чело и рече: „Колко жалко! Това е една сериозна пречка. Жалко наистина, че не сте женен. Защото клубът има за цел не само да подкрепя материално червенокосите, но и да допринася за увеличаването на техния брой. А при вас, след като не сте задомен, условието няма да бъде напълно спазено.“
Изпитах силно разочарование, господин Холмс, защото си помислих, че това ще стане причина да не получа мястото, но той, след като размисли няколко минути, ме увери, че ще гледа да уреди работата.
„При друг случай — рече той — това обстоятелство би се оказало фатално, но за човек с толкова рядко срещан цвят на косата сме длъжни да направим известна отстъпка. Кога ще можете да се заемете с новите си задължения?“
„Затруднен съм да ви отговоря веднага, тъй като не мога да изоставя напълно малкото си предприятие“ — отвърнах аз.
„О, не се безпокойте за това, господин Уилсън — услужливо се намеси Винсънт Сполдинг, — мисля, че ще успея да се справя с работата вместо вас.“
„В кои часове ще бъда зает?“ — попитах аз.
„От десет до два.“
В заложните къщи, както знаете, господин Холмс, най-голям оборот става вечер, и то главно в четвъртък и петък, преди получаване на надниците, затова нямаше да ми бъде неудобно да използвам сутрините да припечеля допълнителното възнаграждение. Бях сигурен и в способностите на своя помощник и знаех, че той ще върти работата добре и без мен.
„Удобно ми е да идвам в тези часове — отвърнах аз. — А какво ще бъде заплащането?“
„Четири лири на седмица.“
„И какво ще работя?“
„О, работата ви ще бъде чисто номинална.“ „Какво разбирате под номинална работа?“
„Ще трябва неотлъчно да стоите в клуба или поне в сградата, в която се намира. Излезете ли дори за малко, ще загубите мястото. В завещанието това условие е упоменато изрично. Преди всичко от него ще зависи бъдещото ви положение.“